За молитвата
Глава първа от част първа на „Духовните основи на живота“, 1882–1884
Ние вярваме в
доброто, но знаем, че то липсва в нас самите. И затова трябва да се обърнем към
същинското добро, да му подчиним своята воля, да му принесем духовна жертва –
трябва да му се молим. Който не се моли, т.е. не съединява своята воля с
Висшата воля, той или не вярва в тая Висша воля – не вярва в доброто – или пък
смята себе си за пълновластен владетел на доброто, своята воля смята за съвършена
(абсолютна) и всемогъща. Който не вярва в доброто е нравствено мъртъв; който
вярва само в себе си, като в абсолютен източник на доброто, е безумец. Истинската
мъдрост и началото на нравственото съвършенство почва с вярата в божествения
източник на доброто, с молитвата отправена към него, чрез която молитва малката
човешка воля се предава изцяло в ръцете на тая Висша воля.
Ако наистина
желаем свободен и съвършен живот, трябва да повярваме и да се предадем в ръцете
на Оня – Единствен, който може да ни освободи от злото и да ни дари със силата
на доброто, понеже един само Той е вечен владетел на свободата и
съвършенството.
Защото нашата
душа сама по себе си не притежава нито свобода, нито съвършенство. Тя има само
способност да стане свободна и съвършена. В нея живее само възможността за
едното и другото. Тая девствена способност на душата ни може да стане майка на
нов, благодатен живот за нас. Но за да стане наистина това рождение на нов
живот, изисква се действие от страна на онова положително творческо начало,
което носи със себе си семето на този нов живот. Божествената способност на
душата ни, за да не остане безплодна, трябва да се предаде в ръцете на своя
освободител и господар, Бащата на новия живот. Това предаване става чрез
вярата, а съединението с Него – чрез молитвата. Защото първото действие на
вярата, в която Бог действа заедно с човека, е молитвата.
Вярата без дела
е мъртва, а молитвата е началото на всяко истинско дело. Да вярваме в Бога, ще
рече да вярваме, че Той е източник на всяко добро в неговия пълен и съвършен
вид. А щом всяко добро, наистина, е в Бога и от Бога, то ние сами по себе си не
можем да бъдем сами творци на никакво добро, на никакво истинско дело. В наша
власт е дадено само да не противодействаме на доброто и благодатта, които идват
отгоре. Благодатта ни обръща сама с лице към Бога; от нас се иска само добра
воля в това. Тук е и същността на
молитвата: ние влизаме в Бога и Бог влиза в нас. Това е вече началото на
нов духовен живот. Ние почваме да чувстваме в себе си неговото първо движение. Тоя
живот вътре в нас съставя и най-добрата част от самите нас. Тоя нов благодатен
живот, който чувстваме в себе си, не е създаден от нас, а ни е даден – той е
свободен дар. И щом тоя дар е добър, щом чувството за нов живот възвишава и
огрява душата, тоя дар иде отгоре, от Бащата на светлините. Тоя нов живот не е
създаден от нас, а от Небесния Баща; но той е в нас, той е наш, и Бащата на тоя
нов живот е наш Баща.
Отче наш, който си на Небесата
Ако сами не почувстваме
в себе си нов небесен живот, ако живеем само своя стар живот на слабост, грях и
смърт – думите „Татко наш небесен“ нямат никакъв смисъл за нас, защото
Небесният Баща не е Баща на слабост, грях и смърт. Само ако почувстваме в
движенията на душата си, че тоя наш живот е получен от Него, че наистина Той е
наш баща, само тогава сме повярвали наистина в него, повярвали сме, че само в
него е всичкото добро, всичката светлина и всичкия живот, единствената цел и
предмет на нашите желания. Който наистина вярва в Бога, той не може да желае
нищо освен Бога.
Но какво значи
да желаем Бога? Значи ли да желаем така, както в обикновения си живот? Да
желаем появата на нещо, което още не съществува в света (както родителите
желаят да им се родят деца), или нещо, което съществува, но не ни принадлежи
(каквито са всичките користни желания), или най-накрая да желаем промяната на
това, което съществува в нас или в другите (каквито са всичките желания за
подобрение или усъвършенстване)? Ясно е, че нито едно от тия желания е
неприложимо към Бога само по себе си, но всяко от тях е приложимо към него в
отношенията му към нас. Ние не можем да желаем Бога за себе си, като предмет;
не можем да желаем съвършенството му да бъде по наше разбиране, понеже той е
всесъвършен. Ние можем да желаем само себеусъвършенстване в единението си с
Бога.
Бог съществува
вечно вън от нас, но ние трябва да желаем той да съществува за нас.
Бог е вседържител,
съдържащ всичко в себе си; ние самите му принадлежим по силата на тая пълна
негова власт. Но ние трябва да му принадлежим и по силата на неговото
божествено съвършенство, да му принадлежим свободно и доброволно.
Бог е
неизменяем, но ние трябва да желаем да се изменим, съобразно с него, така че Името му да стане свято за нас, в самите нас.
[Изпуснат абзац в превода: И
така, желаейки Бога, първо трябва да пожелаем той да ни се разкрие и да ни каже
своето Име, т.е. да ни съобщи това понятие, чрез което да го познаваме,
разграничавайки го от другите. Второ, когато познаем Бога, трябва истински да
приемем неговото откровение или да признаем неговото Име; защото е възможно и
да познаваме Бога, но да не го разпознаем, като Бог (Рим 1:21). И трето, като
познаваме и признаваме Бога, трябва да бъдем свързани с него, за да може Името
му да свети в нас.] [Изпуснатите
цитати ще бъдат отбелязвани в квадратни скоби.]
Да
се свети Името Твое
Да желаем Бога
ще рече доброволно да му принадлежим. Тази вътрешна доброволна принадлежност
съставя царството Божие в нас, за което се молим, когато казваме: „Да се свети Името Твое“. Но ако това
наше желание е искрено, трябва Бог да царува не само в тайните на нашите
сърдечни чувства, но и в делата ни. Трябва да желаем не само отделни души, но и
всички същества да се предадат в ръцете на Бога и в единението си под името му
да образуват неговото истинско царство. Такова Божие царство още няма в света,
но вярата ни в Бога трябва да укрепява надеждата ни в Него и в крайното
тържество на Бога тук, на Земята. За това вселенско Божие царство ние се молим
с думите:
Да дойде Царството
Твое
Ние не казваме:
да се създаде или да се сътвори царството ти, – но да дойде. Може да дойде само
това, което е. Царството Божие само по себе си съществува, защото всичко е
подчинено на Бога – Вседържителя. Но ние трябва да желаем царството Божие да
бъде не само над всичко – както е сега – но и във всичко; Бог да бъде всичко във всички (всё во всех) и всички да бъдат в него едно. Бог е доброто, което не
знае граници, благост, която не знае завист. И тъй като той е единственото
добро и благо, желанието ни, изказвано в молитвата – „да бъде волята ти“ – е
душевен повик за доброто на целия свят. Единствената пречка за идването на това
царство е волята на отделните същества, нежелаещи да се подчинят на волята
Божия, да приемат в себе си божественото добро.
[Волята е собствената сила на
всяко същество, началото на всяко действие и цялата действителност.] Докато нашата воля не
приеме Бога, дотогава и той ще липсва в нашата действителност. [Само в своята воля едно
същество може да се противопостави на Бога, да се отдели от него, да го изключи
от себе си.] И затова
волята Божия иска от нас не някакви външни действия, а безрезервно унищожаване
на нашето своеволие. Докато светът не поиска сам да стане царство Божие, той ще
си остане „земя“, отделена от небето. Същества, които доброволно и безвъзвратно
се подчинят на Бога като Висша воля; които направят от своята лична воля форма
за изпълнение волята Божия – такива същества съставляват божествения свят,
небесата или царството на славата. [Там волята на Бога се изпълнява от всички и затова царството
Божие вече е дошло.] И
когато дойде тая Воля, ние желаем „да бъде тя на земята, както е на небето“,
т.е. да не бъде в противоречие със собствената воля на творението, а в пълно
съгласие с нея, така че всяка твар да желае само онова, което желае Бог.
Да бъде Волята Твоя, както на Небето, така и на Земята
Ние даваме на
Божията воля възможност да действа чрез нас. Но тук трябва да помислим за онези
действителни условия, при които трябва да се осъществи в сърцето ни съюзът
между нашата воля и тази на Бога. Защото трябват дъждове – ранни и късни – за
да може приетото отгоре семе на духовен живот да даде своя плод.
Три вида пречки
стоят между нашата действителност и нашето желание да бъде изпълнена Висшата
воля в нас и чрез нас. Тези пречки, с които се сблъскваме неизбежно, са:
извратената чувствена природа на човека (настоящето ни), извършените вече от
нас лоши дела (миналото ни) и тайното въздействие на враждебни сили (бъдещето
ни). За да изпълним волята Божия трябва да отстраним тези три вида пречки, т.е.
да пожелаем: най-първо укротяване на нашата природа (въздържание), изкупление
на греховете (чрез праведен живот) и запазване от предстоящи злини (изграждане
на духовна крепост в себе си).
Хлябът наш насъщний дай го нам днес
Нашата
чувствена природа става пречка за делото Божие в нас в два случая: или когато
съвсем отричаме нейната сила, като изпадаме в духовна гордост; или когато й се
подчиняваме напълно, като изпадаме в духовно робство. Първият случай се свежда
в края си към втория, защото колкото и да отричаме силата и значението на
чувствената природа (на плътта), от нея все пак ние не можем да се освободим;
ето защо, като отричаме плътта и нейната власт, ние с това оправдаваме своето
бездействие в борбата си с нея, и помагаме да надвие тя духа. Така че
въображаемата ни свобода спомага да се увеличи робството ни. Прошението ни за
хляба насъщен признава истинското ни положение спрямо исканията на природата –
положение еднакво далечно и от гордостта на фалшивия спиритуализъм (всичко в
света е дух) и от низките истини на практическия материализъм (всичко е
материя).
„Хлябът наш насъщний дай го нам днес“ –
значи всичко необходимо за нашата природа във всяко дадено време. Нуждите не се
разделят на духовни и материални. Те са неразделни в нас – одухотворени животни
и въплътени духове.
Ние желаем
открилият се в нас зародиш на духовен живот да бъде подкрепен, понеже е окръжен
от чувствена природа и може да бъде погълнат от материя, ако не му се даде
поддръжка. Но ние също така желаем и чувствената ни природа да бъде
удовлетворена, за да може да стане тя среда и оръдие за духовния ни живот. Ние
имаме два вида живот – духовен и физически. Единият и другият се нуждаят от
подкрепа или от насъщен хляб. Първият за себе си, а вторият – за първия.
Насъщен хляб за духа ни са всички въздействия отгоре, които поддържат добрата
ни воля и хранят духовния ни живот. Насъщен хляб за плътта ни е всичко, което
ще подкрепи материалния ни живот, защото плътта ни е онази земя, върху която ще
трябва да израсте дървото на вечния живот, онази земя, която Бог иска да
направи цветуща и плодоносна.
[„Хлябът наш насъщний дай го нам днес“ – ние вярваме, че и материалния живот, и целият порядък на
природата зависят окончателно от Твоята Воля. Знаем, че дори и най-малките
условия за нашето съществуване са обхванати от всеобемащия план на Твоята
Премъдрост. И мислейки за това, което е необходимо за нашия живот, ние само
искаме да изпълним Твоята Воля, да те изповядваме, като начало и първоизточник,
като основание и цел на целия наш живот.]
С прошението за
насъщния хляб ние осветяваме материалния наш живот, като го съединяваме с
волята Божия. Който казва, че Бог няма нищо общо с нашите материални нужди,
оправдава безбожието, като ограничава Божеството. Ако допуснем, че материалния
ни живот не може да има връзка с волята Божия, ще признаем с това, че живеем
без Бога, чужди на неговата воля, понеже материалният живот е основа на цялото
наше съществуване.
Нашият
материален живот е проява в земния свят; този свят лежи в зло, а злото е чуждо
на Бога. Но онова, което лежи в зло, още не е зло само по себе си. Злото на
материалния ни живот не е в самия него, а в това как се отнасяме към него в
нашата душа, по своя воля. Злото не е в
материалните наслади, а в ония душевни пожелания, които ги съпровождат.
Пожеланието е свободно движение на душата ни, с него търсим материална наслада
заради самата нея, и се предаваме в пълната власт на тази наслада, като губим
при това всяко самообладание, ставайки истински роби на плътта.
Удовлетворението на плътта става цел сама по себе си и живота на плътта се
отделя от живота Божий, където е единствената истинска цел.
В това отделяне на природния живот от божествения – отделяне, което става чрез пожеланията на душата – се състои същността на злото и греха на плътта.
В това отделяне на природния живот от божествения – отделяне, което става чрез пожеланията на душата – се състои същността на злото и греха на плътта.
Бог е
безусловна цел, която определя началото на живота. Отделен от Бога, поставен
като цел сама по себе си, нашият материален живот губи всякакви граници,
получава характер на нещо безпределно и ненаситно, с нищо незапълнима празнота,
в която самият той става зло и мъчение. В
Бог е пределът на материята. Отделен от него, животът става безкрайност на
злото, неугасим огън, неутолима жажда и вечно мъчение. С прошението в нашата
молитва ние отричаме всякакво откъсване на материалния си живот от Бога,
слагаме този живот в граници, обуславяме го с определена цел.
„Хлябът наш насъщний дай го нам днес“ –
тук преди всичко е поставен въпросът за въздържанието ни. Искаме само необходимото,
изключваме всичко излишно. А с факта на най-простото въздържание ние отнемаме
от нашия материален живот греховния му характер. С въздържанието ние
свидетелстваме, че материалният ни живот, сам по себе си, т.е. отделен от Бога,
не е за нас цел и благо. [Ако
той беше цел и благо, тогава въздържанието не би имало смисъл: тогава все
повече и пълно щеше да бъде удовлетворението на плътта.]
Но ние молим
само за насъщното и само за днес. С думата „насъщний“ слагаме граница на плътското
си желание, а с думата „днес“ – на плътските си мисли. Прошението за „хляб
насъщен днес“ показва, че животът на плътта ни не е същност и цел, нито предмет
(обект) на волята ни, че той е само средство и необходимо условие за изпълнение
чрез нас на волята Божия на земята. В това прошение човешката воля, като
подчинява свободно на висшата воля всички низки стремежи и нужди на
материалната природа, въвежда нашата текуща действителност във вечния план на
божествените действия, довежда я до Бога и свързва с Бога нашия всекидневен
живот – настоящето ни.
Но настоящето
ни не може да бъде истински съединено с Бога, докато върху ни тежат делата на
нашето минало, извършени без участието на Бога. За да почнем да живеем, както
Бог иска, трябва да изпълним всяка правда: да скъсаме с неправдата на миналото
си. Преди да получим ново благо, трябва да заплатим стария си дълг. Това е,
което иска всяка правда. Но ние не можем да плащаме греховете на миналото с
праведните си дела в бъдещето. Тия праведни дела ние сме длъжни да вършим не за
сметка на миналото, а за сметка на текущото настояще. И тъй, плащането на
старите дългове е дело невъзможно. Ние трябва да признаем своята
несъстоятелност. Възраждането на настоящето си и изкуплението на миналото си
ние трябва да чакаме от Бога. [И
ни остави нашите дългове. Но дори и в това опрощение на нашите грехове, не
трябва да бъде нарушено търсенето на истината – да постъпваме с другите така,
както искаме да постъпват с нас.]
И прости ни дълговете наши, както и ние прощаваме на
нашите длъжници
Тези думи не
означават, че ние изкупуваме своите дългове с прощаването на чуждите. Преди
всичко дълговете не са еднакви и подобна равносметка е невъзможна. Но за
небесния наш Баща човечеството е едно семейство, и онова, което ние ще простим
на някого от нашите братя (нашият нравствен подвиг на прошката), това ще бъде
употребено от Него за ползата на друг от нас. За него не е важно външното
съответствие между деянието и възмездието, а вътрешното действие, извикано от
душата ни. Прошката, като тайно движение в сърцето ни, има действаща сила и
тогава даже, когато външното дело е невъзможно.
Прошката
изтрива следите от по-раншните обиди и очиства от грях нашето минало. Причината на всяко зло в нас не е нещо
случайно и външно, тя се корени в нашата извратена природа, получена в
наследство от първобитния човек. В глъбините на нашето същество, в самата
основа на душата ни, се крие и действа скрито силата на първородния грях – сила
тъмна, безумна и зла. [Това
е същата тази сила, която ни отделя от всичко и от всички, затваря ни в самите
нас, и ни прави непроницаеми и непрозрачни. Това е сила безсмислена и начало на
всяко безумие, отделя ни от всичко, разкъсва всякаква връзка между нас и Божия
свят, лишава ни от общение с всичко и закрива от нас истинското отношение към
всичко, което съставлява разумния смисъл (ratio) на нашия живот. Отделени от този смисъл, откъснати от
общия Божествен свят, подчиняващи се на тази тъмна сила, ние си въобразяваме за
себе си някакъв свой собствен особен свят и като приемаме това въображение за
действителност, изпадаме в безумие.]
Тази тъмна и
безсмислена сила ни прави не само безумни, но и зли. Тя ни отделя от другите,
противопоставя ни на всичко, заставя ни да отричаме всичко в името на себе си,
да се мъчим да покорим всички на себе си, а онова, което ни се съпротиви, да го
унищожим.
[Този всепоглъщащ огън
покрива само праха на нашата плът, законите на природния живот (половото
влечение, раждането на деца) само ограничават и свързват действието на тази зла
сила, но не изменят нейните свойства. Нейното свойство е да отделя вътрешно
всичко и следователно тя може да бъде премахната чрез нашата вътрешна връзка с
всичко. Но да се съединим с всичко ние можем само в това, в което всичко е
едно. Само обръщането навътре към Бог Вседържителя, в когото няма никакво
разделение и затова никаква тъмнота, в когото изначално пребивава смисъл (λόγος)
във всичко и който е любов – само да се обърнем към него вътрешно, изменяме в
себе си тъмните, безумни и зли стихии на нашата природа. Като свързваме в себе
си вярата с началото на всяко добро, ние се освобождаваме от принудителната
власт на греховното начало над нас. Ние преставаме да бъдем роби на греха,
веднага щом признаем над себе си волята Божия. Тази воля, с която се раждаме,
волята на плътта, е подчинена на природата, а природата е подчинена на греха,
господстващ в нея. И така, докато действаме само от себе си или от нашата воля,
ние неизбежно действаме от името на греха, действаме като роби и безволеви
същества на греха. Да имаш само воля означава да нямаш воля, да бъдеш
несвободен. Защото нашата воля е подчинена на греха, подчинена по рождение,
т.е. неволно.]
Природният човек
не по своя воля се подчинява на греха. Той му е роб по наследство. Наш
освободител може да се яви само такава сила, която е в положение да разбие и
унищожи сложените предпоставки в душата ни, като ни съедини с онова животворно
начало, което ни освобождава от игото на плътската свобода и ни дари духовна
свобода, т.е. истинската свобода, която никой, с никакви средства, не може да
ни отнеме. Такава сила е вярата. Чрез вярата ние се допираме
до онова начало, което освобождава греховната природа от жилото на смъртта и
страданията. Чрез вярата ние се освобождаваме доброволно на онова начало, от
което произлиза истинската свобода.
Висшата воля,
предавана нам чрез вярата, освобождава нашата воля от собствените й вериги.
Такова коренно освобождение чрез силата на вярата е достъпно за всички хора,
независимо от тяхното вероизповедание. Защото нравственият подвиг на вярата е
възможен и при най-недостатъчното познаване на истинския Бог.
Срещата на
човешкото сърце с Божията благодат, която го търси, може да стане и далеч от
правата линия на съзнанието; но където и да стане тази среща, ние само чрез нея
получаваме действително свобода.
Мнозина
мъченици на плътта си, закоренели материалисти, ако биха могли да разберат със
сърцето си тази проста истина, отдавна щяха да се освободят от растящите си
мъки и като бедуини в пустинята щяха да намерят във вярата оня оазис, за който
никога не са подозирали, че може да се открие в душата им и да им дари търсения
покой.
Ние се раждаме
само с възможността да станем свободни. Нашата воля (волята на природния човек)
е свързана с цял ред ограничения, на които ние робуваме. Природата постоянно ни
кара да желаем. Но в това желание ние сме два пъти несвободни: първо, защото не
ние самите желаем това, което ни принуждава чуждата сила на природата и, второ,
защото самите предмети, които природата желае чрез нас, са ограничени и условни
състояния, които само свързват и ограничават нашата воля. Истинска свобода ние
достигаме само тогава, когато независимо от всяко природна желание, почнем да
искаме онова, което иска Бог, т.е. сами отдадем своята воля на Бога. С това ние
ставаме два пъти свободни: първо, защото като отдаваме волята си на Бога, ние
действаме сами; второ, защото се свързваме с една Висша воля (предмет на новата
ни воля), която преди всичко е едно нравствено благо, едно вътрешно благо,
безкрайно и абсолютно (пълно), в което няма нищо изключително, никакви външни
граници, които да свържат и да заробят волята ни, както става при плътските
желания. Като съединяваме своята воля с волята Божия, ние получаваме съвършена
(абсолютна) свобода – съвършена, разбира се, по начало, но не и по изпълнение.
Движението на
волята ни към Бога, когато тя се възвишава над себе си, т.е. над своето
фактическо състояние (тъй както е дадено от природата) или над робството на
греха, е началото на новия живот, а не края му. И в това начало нашата воля
става действително свободна, но по-ранното робство на греха обаче си остава все
пак за нея една възможност. По-рано (до духовното възраждане) робството беше
действителност, а свободата само възможност. Сега – обратното. За новородения
духовно човек грехът вече не е факт, неизбежно водещ волята му, а само
възможност за нея. И за да може това греховно начало да стане от възможност на
действителност и наново да завладее човека, трябва възбуда. Духовно възроденият
човек не може сам, с прякото свое действие, да възбуди към грях тъмната стихия
на душата си. За такъв човек възбудителна причина за греха се явява действието
отвън – онова, което се нарича изкушение.
[Изкушението е само за
духовни хора, или за Божиите хора.]
Безбожният човек, за да извърши грях и зло, не
се нуждае от изкушение: това той върши по силата на своята извратена природа,
по закона на греха, в чието ръце е той. За човека, приел Бога в себе си, грехът
като грях няма над него никаква власт и не му действа. Такъв човек може да бъде въвлечен в грях само тогава, когато грехът му
се представи безгрешен и злото вземе вид на добро – в което именно се състои и
самото изкушение.
Ние знаем три
главни вида грехове: чувствен грях (грях на плътта): „Сладострастието
ражда грях, а извършеният грях ражда смърт“; грях на ума – самомнение и
самовъзнасяне, което води към заблуда, а упорството в заблудата поражда лъжа и
измама; и най-накрая, грехът на собствения дух –
властолюбие, което довежда до насилие, а насилието завършва с убийство.
За човека,
носещ в себе си Бога, изкушението ще се състои в това – да се представят тези
грехове за не-грехове. Най-напред се почва със сладострастието. Изкусителят
казва: „Ти си човек Божи, духовен човек, и за тебе сладострастието не е
страшно; ти си победил вече в себе си греховната природа, и затова всякакви
външни прояви за тебе са безразлични. За човека на духа всичко е познато: ти
стоиш отвъд границата на доброто и на злото. Освен това, може ли да има зло в
едни чисто външни действия на тялото, които не са нищо друго освен естествени
прояви на материалната природа?“
Това е първото
изкушение. То бива особено силно в началото на духовния живот, когато
влеченията на плътта още не са се смирили пред новородения дух и подобно на Херкулесовите
змии искат да го задушат още в люлката му. На това изкушение изпадат обикновено
последователите на мнимо духовните, мистически секти, в които преувеличената и
самодоволна духовност се сменя лесно с пълната чувствена оргия, и свободата на
духа преминава в свобода на плътта, докато се свърши с робство на плътта.
За да надвием това
изкушение, трябва духовна крепост, която нямаме в себе си, а трябва да я получим
от Източника на всяка сила, към Когото се обръщаме с молитвата:
Не ни въвеждай в изкушение
Получената чрез
тази молитва божествена помощ ще спаси душата ни от помрачение и съблазън, а
против софизмите на изкушението ще въоръжи разума и съвестта ни със следните
разсъждения:
Ти ми казваш,
че сладострастието на плътта не е страшно за мене, защото съм победил
чувствената природа със силата на духа. Но ако аз наистина съм победил вече
плътта, то и желанията на тази плът не трябваше да ми действат повече – нямаше да
съществува тогава и самото изкушение. Щом е така – моята чувствена природа не е
покорена още, тя е страшна и опасна за мене, следователно борбата ми с нея е
належаща. Ти казваш, освен това, че аз стоя вече отвъд различието на доброто и
злото. Но как аз мога да повярвам това, когато още изпитвам различие между страдание
и удоволствие, отвращавайки се от първото като зло за мене и търсейки второто
като добро? Ако аз бих, наистина, стигнал до там, че да не различавам
страданието от удоволствието, при такова безстрастие нямаше да имам плътски
желания, които са стремеж към известни удоволствия – тогава нямаше да има място
и сегашното изкушение. Най-сетне ти казваш: в удовлетворението на чувствените
стремежи няма нито зло, нито грях, защото това са само външни факти, действия,
извършвани само от тялото без участието на душата. Но ако това е така, душата
нямаше защо да пожелава тези факти. Щом душата участва в чувствения факт, този
последният е не само външно, а и вътрешно действие на душата, неин грях.
Духовният човек
след това се среща с изкушенията на ума.
„Ти познаваш истината. За тебе е открит истинският живот. Това не е дадено
всекиму. Погледни другите: те не познават истината и нямат истински живот. И
макар истината да не е от тебе, но тя е твоя, на тебе принадлежи и ти имаш предимство
на нея пред другите хора. Не следва ли от това, че ти си по-добър и по-горе от
другите хора, щом си получил това, което от тях е скрито? Истинският живот,
който сега имаш, те възвишава още повече. Този живот ти е даден, защото и
по-рано си бил по-горе от другите. Освен това ти притежаваш истината, ти не
можеш да изпаднеш в заблуждение – ти си непогрешим.“ Щом допуснем такова
внушение, умът ни изпада в самомнение, а самомнението ни въвежда в заблуждение
и лъжа. Защото наслаждавайки се от мисълта за своето превъзходство, нашият ум
започва да скъпи истината не като истина, а като своя – с това той губи
всякакъв критерий между истината и заблуждението, понеже свои могат да бъдат и
заблуждението и всяка лъжа. Тази мнима непогрешимост създава от своя страна
пустославие и завист.
Това изкушение
на ума бива особено силно в тия, у които умът е взел връх над чувствата. В
съблазън на самомнение изпадат обикновено хора, които са достигнали известно
значение и заслуги. Такива стават основатели на секти и предводители на народни
движения. Не е рядко, че някои от тях съвсем се побъркват и погиват по един
най-жалък начин. Но ако духовният човек още в самото начало на това изкушение
не се остави да бъде воден от своя ум и се обърне към Бога с молитвата: „Не
ни въвеждай в изкушение“, той получава крепост на ума и ще може да
избегне софизма на самомнението.
Отговорът на духовния
човек на второто изкушение:
Истината е сама
в себе си нещо вечно, безгранично и съвършено (абсолютно). Частна принадлежност
и предимство тя не може да бъде никому. Нашият ум може да познае истината само
след като й стане близък, т.е. близък по безкрайното съвършенство, което е
същността й. В истината няма „мое“ и „твое“, в нея всеки може да има една част,
и всички в нея са солидарни. Щом някой
говори за истина, която само на него принадлежи, значи, че той не знае какво е
истина. Истината е безусловна, независима. И ако аз търся суетно чуждото
признание на моята истина и се грижа за хорското мнение, показвам че сам съм
чужд на истината. Истината, като безкрайно благо, не допуска завист; ако аз, за
да завладея истината, съпернича и завиждам на другите, показва че истината е
далеч от мен – тя не влиза в душа, на чиито врати като стража стои завистта.
В истината не
може да има граници, а нашият ум е ограничен. Той не може сам от себе си да
познае истината. Но той може и е длъжен да осъзнае тази ограниченост, да се
смири пред безграничния Божи ум и да се обърне към самата истина, като стане
прозрачен за божествената светлина. И така, истината може да бъде намерена не с
човешкия ум, а въпреки него – в ума Божи. А подобно познаване на истината,
основано на смирение и самоотречение на ума ни, не може да бъде повече източник
на гордост, суетност и завист; и макар тия пороци да не могат изведнъж да бъдат
унищожени, все пак, с отричането ни от вътрешното самомнение в полза на
абсолютното истина – ние подкопаваме корена на тия умствени грехове, и като се
предпазваме от заблужденията на ума се укрепяваме и израстваме в духовния си
живот.
Но след това
идва третото и най-опасно изкушение.
Когато сладострастието на плътта е победено от чистотата, а греховете на ума – от
смирението, когато не поставяме своето мнение на мястото на истината и не
падаме в заблуждение – тогава се явява другата голяма съблазън – за духовната
воля.
„Ти се освободи
от робството на плътта и със самоотричане на ума ти усвои Божата истина, която
позна като единствено и вярно благо. Но светът отрича тази истина, лишен е от
това благо и е роб на злото. Намирайки се в злото , той не може да възприеме истината
чрез умствено убеждение – той трябва преди всичко да бъде подчинен по
практически начин на висшето начало. Ти си представител на това висше начало –
не по собствено достойнство и сила (защото ти се освободи от самомнението), а
по силата на Божията благодат, която те постави в лоното на вечната истина. Не
заради себе си, а за славата Божия и за благото на света, от любов към Бога и
към ближния, ти трябва да желаеш и да направиш всички усилия, за да бъде
подчинен светът на законите на висшата правда и да бъдат доведени хората до царството
Божие. За тази цел ти трябва да имаш в ръцете си необходимите средства, за да
можеш с успех да действаш на хората в света, ти трябва да получиш власт и висш
авторитет над другите хора, да ги подчиниш на себе си, за да ги водиш към
единствената, спасителна истина. Затова ти трябва да търсиш по всякакъв начин
власт и могъщество в света.“
На това голямо
и силно изкушение са се поддавали велики и силни хора, и много злини са дошли
чрез това в света.
Ако обаче
духовният човек, благополучно преминал през двете първи изкушения, пожелае да
отстои и пред това, след като се огради с молитвата „Не ни въвеждай в изкушение“,
ще отговори така:
Наистина,
длъжен съм да се грижа за спасението на света чрез практическото му подчиняване
на божественото начало, но не е истина, че за тази цел трябва да търся някаква
земна власт. Ако е нужна власт за подобна цел, то не съм аз, който трябва да
търся тази власт: сам аз никога не бих могъл да достигна подобна божествена
власт. Аз вярвам в Бога, желая изпълнение на делата му, надявам се, че ще дойде
царството му, върша, доколкото ми е дадено всичко нужно, служа му, но повече не
смея – защото не мога аз да зная тайните на Божието домостроителство, пътищата
на Неговите помисли и плановете на премъдростта му. Освен това, аз не съвсем
познавам и самия себе си. Не мога да знам добре ли ще бъде за мен и за другите,
ако получа сега (когато искам) власт и могъщество. Макар да се причастих вече с
истината Божия и макар да се сподобих с духовен живот, от това не следва обаче,
че съм годен да управлявам хората. Може би, получавайки власт, да се окажа не
само неспособен да уредя другите в духа Божи, но и да разпилея собственото си
духовно богатство. Ако аз не чакам да получа назначението си от Бога, а търся
самоволно властта, то естествено ще трябва да прибягвам към човешки средства и
действия. Тези човешки средства и действия за добиване на власт са обаче добре
известни: коварство и измами в началото, насилия и убийства в края. С подобни
дела хората няма да ги приближа до Царството Божие, а самия себе си от него ще
отдалеча.
Трябва да
служим на славата Божия и на спасението на света с онова, което ни е дадено
отгоре, очаквайки с търпение да се изпълни над нас и над света онова, което е
отсъдено от Бога; с кротост и благост трябва да смекчаваме чуждото зло, като не
го увеличаваме с нашето зло.
[Общ отговор на изкушенията: Като
вярваме сърдечно в Бога и почувстваме в себе си действието на божествената
благодат, ние имаме началото на новия духовен живот. Измамата на изкушението се
състои в това, че това начало се припознава като достигнат край и че
зараждането на духовния живот е неговото съвършенство. Измамата е, че духовният
живот се разбира като нещо в дадения момент, което няма нужда да расте, в
постоянния ход на усъвършенстването отвътре и изпълнението отвън. Смята се, че
духовният човек е същество просто, цяло и завършено. Но всъщност в духовния
човек продължават да живеят и действат две живи сили: начатъкът на новия
благодатен живот и остатъкът на предишния греховен живот, а целта на
изкушението е в това да се използва неукрепналото още начало, или обещанието на
Духа да се употреби като благовидна закрила или маска за старите грешни
стремежи, и така да оправдаят и вътрешно да ги усилят, и вече напълно да ги предадат
на целия човек. Но в началото на изкушението, ако търсим опора не в своята, а в
Божията сила чрез молитва, лесно ще разкрием цялата измама и ще кажем така:
Да кажем, че
сме Божии хора и живеем в Бога, но не можем да проумеем, че подчиняването на плътското
пожелаване, че тщеславие или властолюбие, което забелязваме в себе си, са от
Бога и са добри. Така че, въпреки че сме в Бога, но в нас все още има нещо такова,
което не е от Бога, и че то не е добро, така че, когато такова недобро желание
ни нападне, то ние сме длъжни да признаем злото за напаст и, без да му се
даваме, да се молим: „Не ни въвеждай в тази напаст“ и да не оправдаваме
плътските пороци със своите качества на духовен човек. Без съмнение, за чистият всичко е чисто, но
въпросът е: Напълно чисти ли сме, и този въпрос съвестта на изкушавания дава
ясен отговор: ние не живеем под закон, а под благодат, ние сме духовни хора. Нека
бъде така, но от това не следва, че всичко, което сме направили се случва с
нас, е благодатно и духовно. Така например, когато изпитваме глад и жажда, това
е в нас не по благодат и не защото сме духовни, а защото в нас все още я има
животинската природа; но точно, когато ние, макар и духовни люде, имаме нечисти
помисли, или желание да ни похвалят, или желание за власт, това не се дължи на
факта, че сме духовни, а е в сила това, че сме още недостатъчно духовни; и е
толкова недостатъчно, че в края на изкушението нашите духовни качества стават
претекст за не духовни, а за плътски и погрешни стремежи. Така, в края на
първото изкушение нашата мнима духовна свобода се оказва само претекст за действителното
робство на плътта, а в края на второто изкушение нашата мнима духовна мъдрост
става претекст за гордост и тщеславие, и накрая третото изкушение води до това,
че духовното усърдие за слава Божия и за благото на ближните се явява претекст
за властолюбие и деспотизъм. Така че, във всеки опит да се свържат слабостите и
пороците, присъщи на човека изобщо, с качествата на човека Божий, или духовния
човек – във всеки такъв опит и във всяко такова внушение трябва да виждаме
лукава измама и да се молим: Избави ни от лукавия.
Лукавият дух на
самолюбието, бащата на всяка лъжа, за да заблуди нашия ум със своите софизми,
постига две цели: той не само отслабва нашата воля в борбата с настоящото
изкушение, но и предварително дава нашата душа във властта на всички страсти,
пороци и престъпления. Един човек, с необуздано самолюбие, не само пада,
случайно извършвайки този или онзи грях, но е загубил устойчивостта на нравственото
равновесие, и целият негов живот се превръща в постоянен грях. Човек,
притежаващ самолюбие, неизбежно ще бъде несправедлив в отношенията си с
другите, а в собствените си потребности – неограничен. Нашата душа има в себе
си безгранична сила и след като е овладяла тази сила на самолюбие, нашият
егоизъм няма предели и не познава насищане. Безмерните искания не могат да
бъдат удовлетворени; неудовлетворението поражда озлобление; безсилната злоба произвежда униние, а то води до отчаяние. Така
че, когато самолюбието преобладава в нашата душа, то логическият резултат ще
бъде умопомрачение или самоубийство. И ако такъв край не избират всички, които
притежават този нравствен недъг, то това трябва да го отдадем на особената
милост Божия и молитвите на другите хора.
Избавлението ни
от лукавия е дело на истинската мъдрост, която разкрива и разрушава всички измами
и софизми на самолюбието и ни въоръжава не с нашите, а с Божиите сили. По такъв
начин нашият дух получава непреодолима крепост в изкушенията. Духовната крепост
в изкушенията ни дава справедливост в действията и умереност в чувствата. А при
такова нравствено равновесие все повече и повече се вкореняват в душата чистата
любов, постоянната надежда и твърдата вяра в Бога и вечния живот.]
[В българския превод на мястото на горния текст стои този, който всъщност е кратък преразказ на оригиналния: Не трябва да разбираме погрешно духовния живот, като го смятаме за
нещо, което се получава в пълна мярка и то изведнъж. Този живот започва от
зърно, расте и се усъвършенства, докато добие известна завършеност и пълнота. В
духовния човек действат две сили: зародишите на новия, благодатен живот и
остатъците на предишния, греховен. Изкушенията стават върху почвата на тази
двойнственост. Лукавият дух на самолюбието, бащата на всяка лъжа, със
средствата на всякакви умствени софизми, играе върху почвата на тази
двойственост. И затова ние се ограждаме с прошението:
Избави нас от лукаваго
срещу този
лукав дух, който събужда в нас безкрайни нужди, които не могат да бъдат
удовлетворени. А неудовлетворението поражда озлобление; безсилната злоба води
към отчаяние.
Ние трябва чрез
молитвата да сътворим крепост в себе си срещу съблазните и изкушенията. Тази
духовна крепост трябва да ни направи за външния свят справедливи в действията и
умерени в чувствата. Такова нравствено равновесие ще вкорени постепенно в
душата ни чистата любов, постоянната надежда и твърдата вяра в Бога и вечния
живот.]
Две са главните
свойства на истинската молитва: безкористност и действеност. Молитвата, която
Христос научи учениците си, е изпълнена с тия свойства. Тази молитва е съвсем
безкористна; в нея не се молим за някакво благо изключително за нас, което да
ни отделя от другите. Истинският смисъл
на молитвата е: Бог е навсякъде и във всичко. С този смисъл са изпълнение
първи три прошения. Останалите прошения изразяват средствата или условията, при
които да стане осъществяването на тази висша цел, доколкото тя се отнася и до
нас. Защото Бог не може да бъде
навсякъде и във всичко, ако не бъде Той и в нашия личен живот. Молейки се
за насъщния хляб, ние с това признаваме, че не сме господари на материалния си
живот и че този живот подчиняваме на божествения. С всички тези прошения вгнездяваме
в душата си вярата в Бога в нейния пълен вид.
Освен
безкористие, Господнята молитва има в себе си пълна динамичност. Всяко от
нейните прошения, произнесено с вяра, съдържа в себе си и началото на своето
изпълнение. Когато с вяра произнасяме: „Да се свети Името Твое“ или „Да
бъде Волята Твоя“, ние внасяме в душата си действие. Силата на вярата ще даде вече развитие на това действие.
Отче наш
небесний, родоначалник на новия благ живот в нас! Да се свети Името Твое, т.е.
истината, нашата вяра. Да дойде Царството Твое – всичката наша надежда. Да бъде
Волята Твоя – в лоното на една любов, която да съедини всичко и всички, да бъде
тя не само в света на покорните на Тебе духове, но и в нашата природа,
самоволно отделена от Тебе. За тази цел приеми нашия плътски живот и го очисти
чрез Твоя животворящ Дух. Вземи всички наши права и оправдай ни чрез Твоята
истина. Вземи всички наши сили и цялата наша мъдрост, защото те са недостатъчни
за нас в борбата ни срещу невидимите лукавства. По Твоите верни пътища, доведи
ни, Господи, до съвършенството, защото Твое е Царството, и Силата, и Славата,
во веки веков.
Владимир Соловьов, Отче наш. София: Библиотека „Св. Иван
Рилски“, № 5-6, 1927.
Пасажите в квадратни скоби не присъстват в българския текст, но са част от оригиналния руски текст на Соловьов. Преведени са от д-р Деян Пенчев, който е напечатал електронния текст от книжния и е направил малка редакция на различни места в българския превод.
Оригинален текст: "Духовные основы жизни".
Оригинален текст: "Духовные основы жизни".
