Владимир
Соловьов е роден на
28.01.1853 г. в Москва, в семейството на известния руски историк проф. Сергей
Соловьов, ректор на Московския университет и автор на 29-томната История на Русия от най-древни времена.
По майчина линия негов прадядо е украинският философ Григорий Сковорода
(1722–1794). На 20 години, през 1873 г., завършва Историко-философския факултет
на Московския университет, а година по-късно защитава магистърска дисертация на
тема Кризата на западната философия
(против позитивистите). Преподава в Московския университет и през 1875 г.
за година и половина посещава Англия, Франция, Италия, Египет и др. В Лондон се
занимава с изследвания върху текстове от мистическите учения, гностическата
литература, индийската и средновековната философия, Кабала и др. В Египет има
мистически преживявания, които претворява в свои стихотворения (Три срещи). Връща се в Москва и на 14
февруари 1877 г. подава оставка като преподавател в Московския университет,
след което започва да чете лекции към Санкт-Петербургския университет. Същата
година се запознава с Фьодор Достоевски, с когото посещават
известния манастир Оптина пустиня
през 1878 г. През 1880 г. защитава докторска дисертация на тема Критика на отвлечените начала. На 28
март 1881 г. в публична реч призовава за помилване на убийците на цар
Александър II, като апелира за християнски морал, но е освиркан от народа и
поради конфликт с официалните власти подава оставката си като преподавател.
След това се отдава на свободна писателска дейност, като пише различни статии и
съчинения на философска, религиозна, църковна, социално-политическа, естетическа
и друга тематика. Своят най-голям труд Оправдание
на доброто издава през 1897 г. Събраните му съчинения са в 10 тома. Умира
на 13.08.1900 г. в село Узкое, край Москва.
Соловьов повлиява върху творчеството на
Николай Бердяев, Павел Флоренски, Сергей Булгаков, Сергей и Евгений Трубецки,
Николай Лоски, Семьон Франк, Андрей Бели, Валери Брюсов, Александър Блок,
Вячеслав Иванов, Зинаида Гипиус, Дмитрий Мережковски, Фьодор Достоевски и др.
Счита се, че Достоевски го използва за прототип на героя си Альоша Карамазов в
романа Братя Карамазови.
Соловьов е един от бащите на руския идеализъм
във философията и на руския символизъм в поезията. Той е първият руски философ,
който изгражда собствена философска система.
Гениалността на
Соловьов е забелязана още, когато философът е на 21 години. По повод неговата
магистърска дисертация Кризата на
западната философия (1874) големият руски историк акад. Константин
Бестужев-Рюмин (1829–1897) заявява, че: „Русия може да бъде поздравена с един гениален човек”.[1] Лев Толстой (1828–1910),
прочитайки дисертацията казва: „Още един
човек дойде в малкия полк от руски хора, които си позволяват да мислят със
собствения си ум”.[2]
Философът княз Сергей Трубецки (1862–1905), близък приятел и
последовател на Соловьов, го нарича: „Истински
велик руски човек, гениална личност и гениален мислител”.[3] Сергей Булгаков (1871–1944) казва
за него: „Истинският духовен баща на
руския идеализъм, делото на когото се налага да продължи и да развива днешното
философско поколение, е Владимир Соловьов”[4].
Интересен факт е, че през 1877 г. Соловьов
иска да се включи в Руско-турската война като кореспондент на вестник „Московские Ведомости“, дори има
запазена телеграма от него, която завършва с думите: „Отивам на Дунав. Соловьов“ („Иду
на Дунай. Соловьев“), но тази идея не се осъществява.
Основни
съчинения
Митологическият процес в
древното езичество (1873)
Кризата на западната философия
(срещу позитивистите) (1874)
София. Начала на вселенското
учение (1876)
Философски начала на цялостното
знание (1877)
Критика на отвлечените начала (1880)
Лекции за Богочовечеството (1881)
За духовната власт в Русия (1881)
Три речи в памет на Достоевски (1883)
Духовните основи на живота (1884)
Еврейството и християнският
въпрос (1884)
История и бъдеще на теокрацията (1886)
Великият спор и християнската
политика (1887)
Националният въпрос в Русия (1888)
Руската идея (1888)
Русия и Вселенската Църква (1889)
Красотата в природата (1889)
Общият смисъл на изкуството (1890)
За упадъка на средновековното
световъзприемане (1891)
Смисълът на любовта (1892–1894)
Спор за справедливостта (1894)
Мохамед. Живот и религиозно
учение (1896)
Византизъм и Русия (1896)
Оправдание на доброто (1897)
Неделни и великденски писма (1898)
Житейската драма на Платон (1898)
Идеята за свръхчовека (1899)
Теоретична философия (1899)
Три разговора и Кратка повест
за Антихриста (1900)
[1] Лосев, Ал. Владимир Соловьев и его время. Изд. „Прогресс”, М., 1990, с. 42.
[2] Цитат по Соловьов, В. Кризата на западната философия. Събрани съчинения. т. 1. Изд. „Захарий
Стоянов”, С. 2006, с. 788.
[3] Трубецкой, С. Смерть В.С. Соловьева. В: Соловьев,
В. Неподвижно
лишь солнце любви. Стихотворения. Проза. Письма. Воспоминания современников. Изд. „Московский
рабочий”, М., 1990, с. 385.
[4] Димитрова, Н. Владимир Соловьов и проблематизирането на националната философия.
В: Сп. Философия, бр. 1, 2001, с. 42.
Автор: Деян Пенчев
Автор: Деян Пенчев
