„Сънят като временно спиране на мозъчната и нервна дейност,
т.е. на преките физиологични средства на духа, е отслабване на връзката между
духовния и телесния живот, и за духа е важно в този случай да не изпадне в
предимно пасивна роля; ако сънят се предизвиква от физически причини, то
необходимо е духът да е способен по свои мотиви да не допуска настъпване или
прекъсване на вече появил се сън. Самото затруднение за подобно действие, без
съмнение възможно, показва неговото значение.
Умението да се преодолява съня и да се предизвиква по своя
воля събуждане е задължително изискване на духовната хигиена. Впрочем, сънят
има друга страна, отличаваща го от дишането и другите различни (в нравствен
смисъл) функции на организма и сближаваща го с храненето и размножаването: със
съня, както и с тези две функции, може да се злоупотребява в ползва на плътския
и във вреда на духовния живот. Самата склонност към прекомерен сън вече показва
превес на материалното, пасивно начало; отстъплението пред тази наклонност и
действителната злоупотреба със съня, без съмнение, отслабва духа и засилва
плътската похот. Затова в историческите прояви на аскетизма, например у
християнското монашество, борбата със съня играе значителна роля. Разбира се,
получаващото се разхлабване в съня на връзката между духовния и телесния живот
(по-точно: между съзнателната и инстинктивната област на живота) може да се
осъществи и в едната, и в другата посока: трябва да различаваме сънливците от
сънуващите; но като общо правило може да приемем, че особената способност за
значителни и вещи сънувания показва силата на духа, вече постигната в
аскетичната практика (следователно, между другото, и чрез борба с насладите на
плътския сън).“
Владимир Соловьов, „Оправдание на доброто“, с. 140, 141
