„Дишането е основно условие за живот и постоянен начин на
общуване на тялото ни с околната среда. За власт на духа над тялото може само
да се желае, за да се намира тази основна функция под управлението или контрола
на човешката воля. Подобно осъзнаване е от древността и навсякъде е довело до
различни аскетични начини за дишане. Практиката и теорията на подобни
упражнения намираме и при индийските отшелници, и при древни и нови магьосници,
и при монасите от Атон и други подобни манастири, и при Сведенборг, а в наши
дни – при Томас Лейк Харис и при Лорънс Олифант.
Някакъв контрол на волята над дишането се изисква от
обикновеното благовъзпитание. Аскетичните цели подбуждат само да се върви
по-нататък по този път. С постепенни упражнения лесно може да се постигне да не
се диша с уста и в будно състояние, и насън, а следващата крачка е умението да
се задържа дишането за по-дълго и по-кратко време. Придобитата власт над тези
органични функции, без съмнение, укрепва силите на духа и му дава твърда опора
за по-нататъшни аскетични успехи.“
Владимир Соловьов, „Оправдание на доброто“, с. 139, 140
