„А той обичаше преди всичко
живата човешка душа във всичко и навсякъде, и вярваше, че всички ние сме род Божи, вярваше в безкрайната сила на
човешката душа, тържествуваща над всяко външно насилие и над всяко вътрешно
падение. Като прие в своята душа цялата злоба на живота, цялото бреме и
чернотата на живота и като преодоля всичко това с безкрайната сила на любовта,
Достоевски възвестяваше тази победа във всичките си творения.
Като изпита в душата си
божествената сила, която си пробива път през всяко човешко безсилие, Достоевски
стигна до познанието за Бога и Богочовека. Съществуването на Бога и на Христа
му се откри във вътрешната сила на
любовта и всеопрощението и тази всеопрощаваща благодатна сила той проповядваше
като основание и за външното осъществяване на онова царство на справедливостта
на земята, което той жадуваше и към което се стремеше през целия си живот.“
Из словото, произнесено от
Соловьов на гроба на Достоевски, 1 февруари 1881 г.
Владимир Соловьов, Три речи в
памет на Достоевски. В: Соловьов, В.
Идеята за свръхчовека. Изд. „Захарий
Стоянов“, С., 2012, с. 7–8
* * *
„Централната идея, на която
служеше Достоевски с цялата си дейност, беше християнската идея за свободно
общочовешко единение, всемирно братство в името на Христа. […]
Въпреки че са изминали вече 18 века,
откакто това слово е за пръв път възвестено от Христос, то наистина и в наши
дни е съвсем ново, и такъв проповедник на християнската идея като Достоевски
справедливо може да бъде наречен „ясновиждащ предчувственик“ на истинското
християнство. За него Христос не беше само факт на миналото, далечно и
необяснимо чудо. Ако така гледаме на Христос, то той лесно може да бъде
превърнат в мъртъв образ, пред който се прекланят в църквите по празниците, но
който няма място в живота…“
„Достоевски твърдеше, че въпреки
привидния си животински образ, руският народ дълбоко в душата си носи друг
образ – образа на Христа – и когато настъпи времето, ще го покаже открито на
всички народи, и ще ги привлече към него, и заедно с тях ще изпълни
общочовешката си задача.
А тази задача – т.е. истинското
християнство – е нещо общочовешко не само в смисъл, че то трябва да обедини и
примири всички народи в една вяра – най-важното е това, че то трябва да обедини
и примири всички човешки дела в едно всемирно общо дело; без него и общата
вселенска вяра би била само отвлечена формула и мъртва догма. И Достоевски не
само проповядваше това обединяване на общочовешките дела – поне на най-важните
от тях – в една християнска идея; до известна степен той го и потвърждаваше с
делата си.
Религиозен човек, той
едновременно с това беше и напълно свободен мислител, и изключителен художник.
Тези три страни, тези три висши дела при него не си противоречаха и не се
взаимоизключваха, а бяха неделима част от цялостната му дейност. В убежденията
си той никога не отделяше истината от доброто и красотата, в художественото си творчество
никога не поставяше красотата, отделно от доброто и истината. И беше прав,
защото тези три понятия живеят само в съюз помежду си. Доброто, отделено от
истината и красотата, е само неопределено чувство, безсилен кумир; отвлечената
истина е само нищо незначеща дума, а красотата без доброто и истината е кумир.
А за Достоевски това бяха само три неделими форми на една и съща безусловна
идея.
Разкрилата се в Христос безкрайност
на човешката душа, способна да побере в себе си цялата безкрайност на
божественото – тази идея е едновременно и най-голямо добро, и най-висша истина,
и най-съвършена красота. Истината е доброто, създадено от човешкия ум;
красотата е същото това добро и същата тази истина, материално въплътена в жива
конкретна форма. И пълното й въплъщаване във всичко е вече и край, и цел, и
съвършенство, и ето защо Достоевски казваше, че красотата ще спаси света.“
Из Три речи в памет на Достоевски, Втора реч на Соловьов, произнесена
на гроба на Достоевски на 1 февруари 1882 г., една година след смъртта на
Достоевски.
Владимир Соловьов, Кратка
повест за Антихриста. Три речи в памет на Достоевски. УИ „Св. Св. Кирил и Методий“,
В.Т., 1994, с. 73–77
