НАЧАЛО
но моя слух ласкае то.
Като предвестие велико
на Орис Божия звучи...1
ДАМАТА: Откъде е това мото?
Г-н Z.: Мисля, че авторът на
повестта сам го е съчинил.
ДАМАТА: Е, четете.
Г-н Z. (чете):
Двадесетият век след Рождество
Христово беше епохата на последните войни, междуособици и преврати.
Най-голямата външна война имаше за своя далечна причина възникналото още в края
на ХІХ век в Япония умствено движение на панмонголизма. Подражателните японци,
с учудваща бързина и успешност възприели веществените форми на европейската
култура, усвоиха също и някои европейски идеи от по-низш порядък. Научили от
вестниците и от учебниците по история за съществуването на Запад на
панелинизъм, пангерманизъм, панславизъм, панислямизъм, те провъзгласиха
великата идея на панмнголизма, т.е. събирането ведно, под свое върховенство, на
всички народи от Източна Азия с цел решителна борба срещу чуждоземците, т.е.
европейците.
Като се възползваха от това, че
Европа беше заета с последната решаваща битка с мюсюлманския свят в началото на
ХХ век, те пристъпиха към осъществяването на великия план - първо със
завземането на Корея, а след това и на Пекин, където с помощта на прогресивната
китайска партия отстраниха старата манджурска династия и поставиха на нейно
място японска. С това скоро се примириха и китайските консерватори. Те
разбраха, че от двете злини е по-добре да се избере по-малката и че японците по
неволя са техни братя. Държавната независимост на стария Китай и без това беше
неспособна да се запази, и беше неизбежно да се подчинят или на европейците,
или на японците.
Но беше ясно, че японското
владичество, премахнало външните форми на китайската държавност, които при това
се бяха оказали напълно негодни, не засягаше вътрешните начала на националния
живот, докато надмощието на европейските държави, поддържащи по политически
съображения християнските мисионери, заплашваше най-глъбинните духовни устои на
Китай. Предишната национална ненавист на китайците към японците беше възникнала
тогава, когато нито едните, нито другите познаваха европейците, пред лицето на
които тази вражда на две сродни нации се превръщаше в междоусобица и губеше
смисъл. Европейците бяха напълно чужди, само врагове, и тяхното надмощие не
можеше да погали племенното самолюбие, докато в ръцете на Япония китайците
виждаха сладката примамка на панмонголизма, който заедно с това оправдаваше в
техните очи и печалната неизбежност на външната европеизация.
"Разберете, упорити братя,
- твърдяха японците, че ние взимаме оръжието на западните кучета не от
пристрастие към тях, а за да ги бием със същото това оръжие. Ако се обедините с
нас и приемете нашето практическо ръководство, скоро ние не само ще прогоним
белите дяволи от нашата Азия, но и ще завоюваме техните собствени страни и ще
основем истинско Срединно Царство над цялата вселена. Вие сте прави в своята
народна гордост и в своето презрение към европейците, но вие напразно
подхранвате тези чувства само с мечти, а не с разумна дейност. В нея ние сме ви
изпреварили и трябва да ви показваме пътищата на общата полза. Защото
погледнете какво ви донесе вашата политика на самоувереност и и недоверие към
нас - вашите естествени приятели и защитници: Русия и Англия, Германия и
Франция едва не ви разделиха без остатък и всичките ваши тигрови инициативи
демонстрираха само безсилно крайче на змийска опашка."
Разсъдителните китайци намираха
това за разумно и японската династия се закрепи здраво. Първа нейна грижа беще,
разбира се, създаването на силна армия и флота. По-голямата част от японските
военни сили бяха преместени в Китай, където съставиха ядрото на нова огромна
армия. Японските офицери, говорещи китайски, действаха като инструктори много
по-успешно от отстранените европийци, а сред безбройното население на Китай с
Манджурия, Монголия и Тибет се намериха достатъчно способни войници.
Още първият богдихан от
японската династия можа да изпробва оръжието си в обновената империя, като
прогони французите от Тонкин и Сиам, а англичаните от Бирма и включи в
Срединната империя целия Индокитай. Приемникът му, по майка китаец, съединил в
себе си китайската хитрост и жилавост с японската енергия, подвижност и
предприемчивост, мобилизира в китайски туркестан четиримилионна армия и, докато
Цун Лиямън конфиденциално съобщи на руския посланик, че тази армия е
предназначена за завоюването на Индия, богдиханът нахлу в нашата Средна Азия и,
разбунтувал там цялото население, бързо се придвижи през Урал и наводни с
полковете си цяла Източна и Централна Русия, докато набързо мобилизираните
руски войски прииждаха на части от Полша и Литва, Киев и Волин, Петербург и
Финландия. При липса на предварителен план за войната и при огромното числено
превъзходство на противника бойните качества на руските войски им позволяват
само да загинат с чест. Бързината на нашествието не оставя време за
необходимата концентрация и корпусите биват изтребвани един след друг в
ожесточени и безнадежни боеве. И на монголците това им излиза скъпо, но те
лесно попълват загубите си, завладяли всички азиатски железници, докато
двестахилядната руска армия, отдавна събрана на границата с Манджурия, прави
безуспешен опит да нахлуе в добре защитения Китай.
Оставил част от
силите си в Русия, за да пречат на сформирането на нови войски, а също за
преследване на умножилите се партизански отряди, богдиханът с три армии
преминава границите на Германия. Тук са успели да се подготвят и една от
монголските армии е напълно разгромена. Но в същото време във Франция взема
връх партията на закъснелия реванш и немците се озовават с един милион френски
щикове в своя тил. Попаднала между чука и наковалнята, немската армия е
принудена да приеме почетните условия за разоръжаване, предложени от богдихана.
Ликуващите французи, побратимяващи се с жълтоликите, се пръсват по цяла
Германия и скоро изгубват всяка представа за военна дисциплина. Богдиханът
нарежда на войските си да изколят ненужните вече съюзници, което е изпълнено с
китайска прецизност. В Париж избухва възстание на работниците sans patrie2 и столицата на западната
култура радостно отваря врати за властелина на Изтока.
Удовлетворил любопитството си,
богдиханът се отправя към приморския Булон, където под прикритие на флотата,
пристигнала от Тихия Океан, се подготвят транспортни кораби, които да
прехвърлят войскте му във Великобритания. Но на него му трябват пари, и
англичаните се откупват с един милиард лири. След година всички европейски
държави признават своята васална зависимост от богдихана и след като оставя в
Европа достатъчно окупационни войски, той се връща на Изток и предприема морски
походи към Америка и Австралия.
Половин век продължава новото
монголско иго над Европа. Във вътрешен аспект тази епоха се ознаменува с
повсеместно смесване и дълбоко взаимопроникване на европейските и източните
идеи, с повторение en grand на древния александрийски синкретизъм; а в
практичните области на живота най-характерни стават три явления: широкият
наплив на китайски и японски работници в Европа и като следствие на това силно
изостряне на социално-икономическия въпрос; продължаваща от страна на
управляващите класи редица от палиативни мерки за решаването на този въпрос и
засилена международна дейност на тайните обществени организации, образуващи
обширен общоевропейски заговор с цел прогонване на монголците и възстановяване
на европейската независимост. Този колосален заговор, в който взимат участие и
местните национални правителства, доколкото това е възможно при контрола на
богдиханските наместници, е подготвен майсторски и успява по блестящ начин. В
определения срок започва изколването на монголските войници и прогонването на
азиатските работници. Навсякъде се разкриват тайни кадри на европейските войски
и по предварително съставен най-подробен план се осъществява всеобща
мобилизация. Новият богдихан, внук на великия завоевател, бърза от Китай към
Русия, но тук неговите несметни пълчища са напълно разгромени от
общоевропейската армия. Разпръснатите им остатъци се връщат във вътрешността на
Азия и Европа става свободна.
Ако половинвековното подчинение
на азиатските варвари е било следствие от разединението на държавите, мислещи
само за своите отделни национални интереси, то великото и славно освобождение е
постигнато с международна организация на обединените сили на цялото европейско
население. Естествено следствие на този очевиден факт се оказва това, че старият
традиционен строй на отделните нации навсякъде изгубва значението си и почти
навсякъде изчезват последните остатъци от старите монархични институции. Европа
през двадесет и първия век представлява съюз от повече или по-малко
демократични държави - европейски съединени щати.
Успехите на външната култура,
донякъде забавени от монголското нашествие и освободителната борба, отново
тръгват с ускорен ход. А предметите на вътрешното съзнание - въпросите зза
живота и смъртта, за окончателната съдба на света и човека, усложнени и
объркани от множество нови физиологически и психологически изследвания и
открития, остават както и по-рано нерешени. Изяснява се само един важен
отрицателен резултат - решителното падение на теоретичния материализъм.
Представата за Вселената като за система от танцуващи атоми и за живота като
следствие от механично натрупване на най-малки изменения на веществото - такива
представи вече не удовлетворяват нито един мислещ ум. Човечеството завинаги е
надраснало тази степен на философско детинство. Но от друга страна става ясно,
че то също така е надраснало и детинската способност за наивна, естествена
вяра. Такива понятия като Бог, който е сътворил света от нищото и т.н.,
престават да бъдат изучавани и в началните училища. Изработено е някакво общо
повишено ниво на представите за такива предмети, под което не може да пада
никакъв догматизъм. И ако огромното мнозинство от мислещите хора остават
напълно невярващи, то малцината вярващи по необходимост стават и мислещи,
изпълнявайки предписанието на апостола: бъдете младенци по сърце, но не и по
ум.
Имаше по това време между
малцината вярващи спиритуалисти един забележителен човек - мнозина го наричали
свръхчовек, - който беше еднакво далеч както от умственото, така и от
сърдечното детинство. Той беше още млад, но благодарение на голямата си
гениалност към тридесет и три годишна възраст се прослави като велик мислител,
писател и обществен деец. Осъзнавайки в самия себе си велика духовна сила, той
беше винаги убеден спиритуалист и ясният му ум винаги му показваше истиността
на онова, в коено трябва да се вярва: доброто, Бога, Месията. В това той вярваше, но обичаше
само самия себе си. Той вярваше в Бога, но в дълбините на душата си неволно и
неусетно предпочиташе пред него себе си. Той вярваше в доброто, но всевиждащото
око на Вечността знаеше, че този човек ще се преклони пред злата сила веднага
след като тя го подкупи - не с измамата на низки чувства и страсти и дори не с
високата примамка на властта, а чрез едничкото безмерно самолюбие.
Впрочем това самолюбие не беше
нито неусетен инстинкт, нито безумна претенция. Освен изключителната
гениалност, красота и благородство най-високите прояви на въздържание,
безкористие и дейна благотворителност изглеждаше да оправдават достатъчно
огромното самолюбие на великия спиритуалист, аскет и филантроп. И можеше ли той
да бъде обвиняван за това, че бидейки толкова обилно снабден с Божиите дарове,
той съзря в тях знаци на особено благоволение към него свише и счете себе си за
втори след Бога, за единствен по рода си син Божи. С една дума, той призна себе
си за това, което в действителност беше Христос. Но това съзнание за своята
висша стойност се определи у него не като нравствено задължение към Бога и
света, а като негово право и преимущество пред останалите и преди всичко пред
Христа.
Първоначално той не изпитваше
вражда и към Исус. Той признаваше Неговото месианско значение и стойност, но
искрено виждаше в него само най-великия свой предшественик - нравственият
подвиг на Христа и неговата абсолютна единственост бяха непонятни за този
помрачен от самолюбие ум. Той разсъждаваше така: " Христос дойде преди
мен: аз съм втори; но нали онова, което по време е послешно, то по същество е
по-първо. Аз идвам последен, в края на историята именно защото съм съвършеният,
окончателният спасител. Онзи Христос е мой предтеча. Неговото призвание е било
да предвари и да подготви моето явяване." И в тази мисъл великият човек от
двадесет и първия век ще прилага към себе си всичко, което е казано в
Евангелието за второто пришествие, обяснявайки това пришествие не като
завръщане на същия Христос, а като заместване на предварителния Христос с
окончателния, т.е. със самия себе си.
На този етап у грядущия човек е
все още твърде малко характерното и оригиналното. Та нали по подобен начин
разглеждаше своето отношение към Христа например Мохамед, човек правдив, който
не би могъл да бъде обвинен в никаква зла умисъл.
Самолюбивото предпочитане на
себе си пред Христа ще се оправдава у този човек още и с такова разсъждение:
"Христос, проповядвайки и в живота си проявявайки нравственото добро, беше
поправител на човечеството, а аз съм призван да бъда благодетел на това отчасти
поправено, а отчасти непоправимо човечество. Аз ще дам на хората всичко, което
им е нужно. Христос като моралист разделяше хората с доброто и злото, а аз ще
ги съединя с блага, които са еднакво нужни и на добрите, и на злите. Аз ще бъда
истински представител на онзи Бог, който извежда слънцето си да грее и над
добрите, и над злите, който излива дъжд и над праведните, и над неправедните.
Христос донесе меч, аз ще донеса мир. Той заплашваше земята със страшен
последен съд. Но нали последен съдия ще бъда аз, и моят съд ще бъде съд не само
на правдата, но и на милостта. Ще има и правда в моя съд, но не правда на
въздаянието, а правда на разпределението. Аз ще отлича всички и на всекиго ще
дам, каквото му е нужно".
И ето че в това прекрасно
разположение на духа очаква той някакъв ясен Божи призив за делото на новото
спасение на човечеството, някакво явно и поразително свидетелство, че той е
най-големият син, възлюбеният първенец Божи. Очаква и подхранва своята
себичност със съзнанието за своите свръхчовешки добродетели и дарби - та нали
това е, както споменахме, човек с безупречна нравственост и необикновена
гениалност.
Очаква горделивият праведник
висшата санкция, за да започне своето спасяване на човечеството - и не може да
я дочака. Вече е навършил трийсет години, минават още три години. И ето че в
ума му проблясва и до мозъка на костите му го пронизва мисълта: "Ами
ако?.. Ами ако не съм аз, а е оня... галилеецът?.. Да не би Той да не е мой
предтеча, а истинският, първият и последният? Но нали тогава той трябва да е
жив... Къде е тогава Той?.. Ами ако дойде при мен... сега, тук?.. Какво ще Му
кажа? Та нали ще трябва да Му се поклоня като последния глупав християнин, като
някакъв руски мужик безсмислено да засричам: Господи Сусе Христе, помилуй мене
грешния, или като полска баба да се просна ничком? Аз, светлият гений,
свръхчовекът. Не, никога!" И тук на мястото на предишното разумно студено
уважение към Бога и Христа се заражда и расте в сърцето му отначало някакъв
ужас, а след това изгаряща цялото му същество свиваща и душаща завист и
яростна, завладяваща духа ненавист: "Аз, аз, а не той! Не е жив, не е и
няма да бъде. Не е възкръснал, не е възкръснал, не е възкръснал! Изгнил е,
изгнил е в гробницата, изгнил като последната..." И с пяна на уста, с
трескави подскоци изскача той от къщата, от градината и в глухата черна нощ
тича по скалистата пътека...
Яростта утихна и се смени със
сухо и тежко като тези скали, мрачно като тази нощ отчаяние. Той се спря при
отвесната пропаст и чу някъде далече долу смътния щум на бягащо по камъните
поточе. Нетърпима тъга стягаше сърцето му. Изведнъж нещо в него се размърда.
"Да Го повикам - и да попитам какво да правя?" И сред тъмнината му се
яви кротък и тъжен лик. "Той ме съжалява... Не, никога! Не е възкръснал,
не е възкръснал!" И той скочи в пропастта. Но нещо меко, като воден стълб, го удържа във въздуха, той
почувства сътресение като от електричен удар и някяквя сила го отхвърли назад.
За миг той изгуби съзнание и се свести стоящ на колене на няколко крачки от
пропастта. Пред него се очертаваше някаква светеща с фосфорно мъгляво сияние
фигура, еи от нея две очи с нетърпимо остър блясък пронизваха душата му...
Вижда той тези две пронизващи
очи и чува то ли вътре в себе си, то ли отвън някакъв странен глас, кух, като
сподавен и едновременно с това напълно отчетлив, метален и напълно бездушен,
като от фонограф. И този глас му казва: "Сине мой възлюбен, в тебе е
цялото ми благоволение. Защо не ме потърси? Защо почиташе оня, лошия, и неговия
отец? Аз съм бог и отец твой. А онзи нищият, разпнатият, е и за мен, и за теб
чужд. Аз нямам друг син освен теб. Ти си единствен, единороден, равен на мен.
Аз те обичам и не изисквам нищо от теб. Ти и така си прекрасен, велик, могъщ.
Върши своето дело в свое име, не в мое. В мен няма завист към теб. Аз те
обичам. Не ми е нужно нищо от теб. Оня, Когото ти смяташе за бог, изискваше от
Своя син послушание, и послушание безпределно - до кръстната смърт, - и Той не
му помогна на кръста. Аз нищо не искам от теб, и аз ще ти помогна. Заради самия
теб, заради твоето собствено достоинство и превъзходство и заради моята чиста и
безкористна любов към теб - аз ще ти помогна. Приеми духа ми. Както по-рано
моят дух те роди в красота, така днес той те ражда в сила".
И при тези думи на незнайния
устните на свръхчовека неволно се разтвориха, двете пронизващи очи плътно се
доближиха до лицето му и той почувства как остра ледена струя влезе в него и
изпълни цялото му същество. И заедно с това той почувства небивала сила,
бодрост, лекота и възторг. В същия миг светещият лик и двете му очи изведнъж
изчезнаха, нещо вдигна свръхчовека над земята и отведнъж то спусна в градината,
пред вратата на къщата му.
На следващия ден не само
посетителите на свръхчовека, но дори и слугите му бяха поразени от неговия
особен, някак вдъхновен вид. Но те биха били още по-поразени, ако можеха да видят
с каква свръхестествена бързина и лекота пишеше той, затворил се в своя
кабинет, своето знаменито съчинение, озагравено: "Откритият път към
вселенския мир и благоденствие".
Предишните книги и обществени
действия на свръхчовека срещаха строги критици, макар това да бяха в
по-голямата си част хора особено религиозни и поради това лишени от всякакъв
авторитет - та нали за времената на антихриста говоря - така че малцина ги
слушаха, когато те намираха във всичко, което пишеше и говореше "грядущият
човек", признаци на напълно изключително, напрегнато самолюбие и
самомнение при отсъствие на истинска простота, прямота и сърдечност.
Но с новото си съчинение той ще
привлече към себе си дори някои от придишните си критици и противници. Тази
книга, написана след приключението при пропастта, ще покаже в него небивала
преди сила на гения. Това ще бъде нещо всеобхватно и примиряващо всички
противоречия. Тук ще се съединят благородната почтителност към древните
предания и символи с широкия и смел радикализъм на общественополитическите
искания и указания, неограничена свобода на мисълта с най-дълбоко разбиране на
всичко мистично, безусловен индивидуализъм с гореща преданост на общото благо,
най-възвишен идеализъм на ръководните начала с пълната определеност и жизненост
на практическите решения. И всичко това ще бъде съединено и свързано с такава
гениална дарба, че за всеки едностранен мислител или деятел ще е лесно да види
и приеме цялото само от своята частна налична гледна точка, без да жертва нищо
за самата истина, без да се извисява за нея наистина над своето аз, без в нищо да поправя погрешността на
възгледите и стремежите си, без да допълва с нищо тяхната недостатъчност.
Тази удивителна книга веднага ще
бъде преведена на езиците на всички образовани и някои необразовани нации.
Хиляди вестници във всички части на света цяла година ще бъдат пълни с
издателски реклами и възторзи на критиците. Евтини издания с портрети на автора
ще се продават в милиони екземпляри и целият културен свят - а в онова време това ще означава
почти същото, каквото и цялото земно кълбо,- ще се преизпълни със славата на
несравнимия, великия, единствения! Никой няма да възразява срещу тази книга, тя
ще изглежда на всеки като откровение на цялостната истина. На всичко минало в
нея ще бъде отдадена такава пълна справедливост, всичко настояще ще бъде
оценено толкова безпристрастно и всестранно и по-доброто бъдеще ще е толкова
приближено към настоящето, че всеки ще каже: "Ето го, същото, което ни е
нужно; ето идеала, който не е утопия, ето замисъла, който не е химера". И
чудният писател не само ще увлече всички, но ще бъде и на всички приятен, така
че ще се изпълни словото Христово:
"Аз дойдох в името на Отца,
и не ме приемате, ще дойде друг в свое име, - него ще приемете". Та нали
за да бъдеш приет, трябва да бъдеш приятен.
Наистина, някои благочестиви
хора, горещо възхваляващи тази книга, ще задават единствено въпроса защо в нея
нито веднъж не се споменава за Христа, но други християни ще възразят: "И
слава Богу! - твърде много в предишните векове всичко свещено беше изтъркано от
всякакви непризвани ревнители, и сега дълбокорелигиозният писател трябва да
бъде много внимателен. И ако съдържанието на книгата е проникнато от
истинно-християнски дух на дейна любов и християнско благоволение, то какво още
искате?" И всички ще се съгласят с това.
Скоро след появата на
"Открития път", който направи своя автор най-популярния измежду
всички, живяли някога на земята, в Берлин трябваше да се състои международно
учредително събрание на съюза на европейските държави. Този съюз, установен
след редица външни и вътрешни войни, свързани с освобождаването от монголското
иго и значително променили картата на Европа, беше подложен на опасност от
сблъсъците вече не между нации, а между политически и социални партии. Главатарите на общата европейска
политика, принадлежащи към могъщото братство на франкмасоните, чувстваха
липсата на обща изпълнителна власт. Постигнатото с толкова труд европейско
единство беше готово всяка минута отново да се разпадне. В съюзния съвет или
всемирното управление (Comite permanent universel) нямаше единодушие, тъй като не всички места бяха заети
от истински, посветени в начинанието масони. Независимите членове на съвета
сключваха сепаративни договори помежду си и нещата клоняха към нова война.
Тогава "посветените"
решиха да учредят еднолична изпълнителна власт с достатъчни пълномощия. Главен
кандидат беше негласният член на ордена - "грядущият човек". Той беше
единственото лице с огромна световна слава. Бидейки по професия учен
артилерист, а по състояние едър капиталист, той навсякъде имаше приятелски
връзки с финансовите и военните кръгове. Против него в друго, по-малко
просветено време, би било обстоятелството, че произходът му беше покрит с
дълбокия мрак на неизвестността. Майка му, особа със снизходително поведение,
беше позната много добре и на двете земни полукълба, но твърде много различни
лица имаха еднакви основания да се смятат за негови бащи. Тези обстоятелства,
разбира се, не можеха да имат никакво значение за един век, който беше толкова
напредничав, че дори му се наложи да стане последен. Грядущият човек беше
избран почти единодушно за пожизнен президент на европейските съединени щати; а
когато се появи на трибуната в целия блясък на своята свръхчовешка красота и
сила и с вдъхновено красноречие изложи своята универсална програма, увлеченото
и очаровано събрание в порив на ентусиазъм без гласуване реши да му отдаде
най-висшата почест, като го избере за римски император.
Конгресът бе закрит сред всеобщо
ликуване и великият избранник издаде манифест, който започваше така:
"Народи на Земята! Моя мир ви давам!" и завършваше със следните думи:
"Народи на Земята! Изпълниха се обетованията! Великият вселенски мир е
осигурен. Всеки опит той да бъде нарушен веднага ще срещне непреодолимо
противодействие. Защото отсега нататък на земята има една върховна власт, която
е по-силна от всички останали власти и поотделно, и взети заедно. Тази
превъзмогваща всичко власт, над която нищо не може да надделее, принадлежи на мен, пълномощния
избранник на Европа, императора на всичките и сили. Международното право вече
притежава недостигащата му по-рано санкция. И отсега нататък никой няма да
посмее да каже "война", когато аз казвам "мир". Народи на
Земята, мир вам!"
Този манифест произведе желаното
въздействие. Навсякъде извън Европа, и особено в Америка, се образуваха силни
империалистки партии, които накараха своите държави на различни нива да се
присъединят съм съединените европийски щати под върховната власт на римския
император. Оставаха още независими племена и държавици тук-таме в Азия и
Африка. Императорът с неголяма, но отбрана армия от руски, немски, полски,
унгарскии турски полкове прави военна разходка от Източна Азия до Мароко и без
голямо кръвопролитие подчинява всички непокорни. Във всички страни в двете
части на света той поставя свои наместници измежду европейски образованите и
предани нему туземни велможи. Във всички езически страни поразеното и очаровано
население го провъзгласява за свой върховен бог. За една година се основава
всемирна монархия в точния смисъл на думата. Кълновете на войната са изтръгнати
из корен. Всеобщата лига се събра за последен път и след като провъзгласи
възторжен панегирик за великия миротворец, се закри поради ненужност.
През новата година от своето
царуване римският и всемирен император издава нов манифест: "Народи на
земята! Аз ви обещах мир, и аз ви го дадох. Но мирът е добър само при
благоденствие. За този, който в мирно време е заплашен от бедствията на нищетата,
и мирът не носи радост. Елате сега при мен всички гладни и измръзнали, за да ви
наситя и стопля". И след това той обявява проста и всеобхватна социална
реформа, вече набелязана в неговото съчинение и още тогава пленила всички
благородни и трезви умове. Сега благодарение на съсредоточаването в ръцете му
на световните финанси и на колосалната поземлена собственост той можа да
осъществи тази реформа според желанието на бедните и без чувствителен ущърб за
богатите. Всеки започна да получава според способностите си и всяка способност
- според труда и заслугите.
Новият владетел на земята беше
преди всичко състрадателен филантроп и не само филантроп, но и филозой. Самият
той беше вегетарианец, той забрани вивисекцията и постави кланиците под строг надзор;
дружествата за защите на животните бяха по всякакъв начин поощрявани от него.
По-важно от тези подробности беше твърдото установяване в цялото човечество на
най-основното равенство - равенството на всеобщата ситост. Това стана на
втората година от неговото царуване. Социално-икономическият въпрос беше решен
окончателно. Но ако ситостта е от първостепенен ентерес за гладните, на ситите
им се иска нещо друго.
Дори ситите
животни обикновено искат не само да спят, но и да играят. Още повече човечеството,
което винаги post panem3 е искало circenses4.
Императорът-свръхчовек ще
разбере какво е нужно на неговата тълпа. По нова време от Далечния Изток ще
дойде при него в Рим велик чудотворец, обвит в гъст облак от странни легенди и
диви приказки. Според слухове, разпространени сред необудистите, той ще бъде с
божествен произход: от слънчевия бог Суря и от някаква речна нимфа.
Този чудотворец на
име Аполоний, човек несъмнено гениален, полуазиятец и полуевропеец, католически
епископ in partibus infidelium5, по удивителен начин ще
съедини в себе си владеенето на последните изводи и технически приложения на
западната наука със знанието и умението да използва всичко онова, което е
наистина значимо и солидно в традиционната мистика на Изтока. Резултатите от
това съчетание ще бъдат поразителни. Аполоний ще стигне, между другото, до
полунаучно-полумагичното изкуство да привлича и да насочва по своя воля
атмосферното електричество и сред народа ще се говори, че умее да сваля огън от
небето. Впрочем, поразявайки въображението на тълпата с разни нечувани чудесии,
отначало той няма да злоупотребява с могъществото си за някакви специални цели.
Та този човек ще дойде при
великия император, ще му се поклони като на истински син Божи, ще обяви, че в
тайните книги на Изтока е намерил преки предсказания за него, императора, като
за последен спасител и съдник на Вселената и ще му предложи да му служи с
изкуството си. Очарованият от него император ще го приеме като дар свише и като
го украси с бляскави титли, вече няма да се разделя с него. И ето че народите
на земята, облагодетелствани от своя владетел, освен всеобщ мир, освен всеобща
ситост ще получат още и възможността постоянно да се наслаждават на
най-разнообразни и неочаквани чудеса и знамения. Завършваше третата година от
царуването на свръхчовека.
След благополучното решаване на политическия и
социалния въпрос беше повдигнат религиозният. Повдигна го самият император, и
преди всичко по отношение на християнството. По онова време християнството се
намираше в следното положение. При много значително числено намаляване на своя
състав - по цялото земно кълбо бяха останали не повече от четиридесет и пет
милиона християни - то се постегна в нравствено отношение и спечели като
качество онова, което бе изгубило като количество. Хората, несъединени с
християнството с никакъв духовен интерес, вече не се числяха сред християните.
Различните вероизповедания доста равномерно намалиха числеността си, така че
между тях се запазваше приблизително същото числово съотношение; що се отнася
до взаимните чувства, то макар и враждата да не се смени с пълно помирение, но
значително се смекчи и противопоставянията изгубиха предишната си острота.
Папството беше вече
отдавна изгонено от Рим и след дълги скитания намери приют в Петербург при
условие да се въздържа от пропаганда тук и във вътрешността на страната. В
Русия то значително се опрости. Без да променя съществено необходимия състав на
своите колегии и официи, то трябваше да одухотвори характера на тяхната
дейност, а също да намали до минимални размери своя пищен ритуал и церемониал.
Множество странни и съблазнителни обичаи, макар и неотменени формално, от
самосебе си излязоха от употреба. Във всички останали държави, особено в
Северна Америка, католическата йерархия все още имаше много представители с
твърда воля, неуморна енергия и независимо положение, които още повече отпреди
укрепиха единството на католическата църква и държаха на нейното международно
космополитическо значение.
Що се отнася до
протестантството, начело на което продължаваше да стои Германия, особено след
обединяването на значителна част от англиканската църква с католическата, то се
очисти от своите крайни отрицателни тенденции, привържениците на които открито
преминаха към религиозна индиферентност и неверие. В евангелската църква
останаха само искрено вярващите, начело на които стояха хора, съединили
обширната ученост с дълбоката религиозност и с все повече усилващ се стремеж да
възродят в себе си живия образ на древното истинно християнство.
Руското православие,
след като политическите събития промениха официалното положение на църквата,
макар и да изгуби много милиони свои мними, номинални членове, но затова пък
изпита радостта от обединението с най-добрата част от старообрядците и дори с
много сектанти с положително-религиозна насоченост. Тази обновена църква, без
да нараства като численост, започна да расте на духовна сила, която тя показа
особено своята вътрешна борба с умножилите се сред народа и обществото крайни
секти, които не бяха чужди на демоничния и сатанинския елемент.
В първите две години от
новото царстване всички християни, изплашени и уморени от редицата предшестващи
революции и войни, се отнасяха към новия повелител и към неговите мирни реформи
отчасти с благосклонно изчакване, отчасти с решително съчувствие и дори с горещ
възторг. Но на третата година, с появата на великия маг, у мнозина православни,
католици и евангелисти започнаха да възникват сериозни опасения и антипатии.
Евангелските и апостолски текстове, говорещи за княза на този свят и за
антихриста, започнаха да се четат по-внимателно и оживено да се коментират. По
някои признаци императорът се досети за приближаващата буря и реши по-бързо да
изясни работата.
В началото на четвъртата
година от царуването си той издаде манифест към всички свои верни християни без
разлика на изповедание, канейки ги да изберат или назначат пълномощни
представители за вселенски събор под негово председателство. Резиденцията му по
това време беше преместена от Рим в Йерусалим. Палестина беше тогава автономна
област, населена и управлявана предимно от евреи. Йерусалим преди беше
свободен, а сега бе станал имперски град. Християнските светини останаха
неприкосновени, но на цялата обширна платформа на Харам-аш-Шариф, от
Биркет-Исраин и сегашната казарма, от една страна, и до джамията Ал-Акса и
"соломоновите конюшни" от другата, беше издигната една огромна
сграда, вместваща в себе си освен двете старинни неголеми джамии един обширен
"имперски" храм за единение на всички култове и два разкошни имперски
двореца, с библиотеки, музеи и специални помещения за магични опити и
упражнения. В този полухрам-полудворец на четиринадесети септември трябваше да
се открие вселенският събор. Тъй като евенгелисткото изповедание не притежава
свещенство в собствения смисъл на думата, католическите и православните йерарси
според желанието на императора, за да дадат известна еднородност на
представителството на всички части на християнството, решиха да допуснат до
участие в събора известен брой свои миряни, известни със своето благочестие и
преданост на църковните интереси; а след като бяха допуснати миряни, то не
можеше да бъде изключено и низшето духовенство, черно и бяло. По такъв начин,
общият брой членове на събора надминаваше три хиляди, а около половин милион
християнски поклонници наводниха Йерусалим и цяла Палестина.
Сред членовете на събора
особено се открояваха трима. Първо, папа Петър ІІ, по право стоящ начело на
католическата част на събора. Неговият предшественик бе умрял по пътя към
събора и в Дамаск бе събран конклав, който единодушно избра кардинала Симоне
Барионини, приел името Петър. Той произхождаше от простолюдието, от
Неаполитанската област, и стана известен като проповедник на кармелитския
орден, който имаше големи заслуги в борбата с една засилила се в околностите на
Петербург сатанистка секта, примамваща не само православни, но и католици.
Ръкоположен за архиепископ на Могильов, а по-късно и за кардинал, той
предварително бе набелязан за папската тиара. Това беше човек на около петдесет
години, среден на ръст и със здраво телосложение, с червено лице, гърбав нос и
гъсти вежди. Той беше горещ и стремителен, говореше с жар и бурни жестикулации
и повече увличаше, отколкото убеждаваше слушателите си. Към всемирния повелител
новият папа бе изказвал недоверие и неразположение, особено след като покойният
папа, заминавайки за събора, бе отстъпил на настояванията на императора и
назначи за кардинал имперския канцлер и виликия всемирен маг, екзотичния
епископ Аполоний, когото Петър смяташе за съмнителен католик и несъмнен
измамник.
Действителен, макар и
неофициален вожд на православните беше старецът Йоан, доста известен сред
руския народ. Макар че официално се числеше като "оттеглил се"
епископ , той не живееше в нито един манастир, а непрекъснато странстваше във
всички посоки. За него се носеха разни легенди. Някои уверяваха, че той е
възкръсналият Фьодор Кузмич6, т.е. император
Александър Първи, роден три столетия преди това. Други отиваха по-далеч и
твърдяха, че това е истинският старец Йоан, т.е. апостол Йоан Богослов, който
никога не е умирал и открито се е явил в последните времена. Самият той не
казваше нищо за произхода си и за своята младост. Сега това беше много древен,
но бодър старец, с пожълтяваща и дори позеленяваща белота на къдриците и
брадата си, слаб и висок на ръст, но с пълни и леко издути бузи, живи блестящи
очи и умилително добро изражение на лицето и говор; беше винаги облечен в бяло
расо и мантия.
Начело на евангелистките
членове на събора застана най-ученият немски теолог, професор Ернст Паули. Това
беше невисок на ръст сух старец, с огромно чело, остър нос и гладко избръсната
брадичка. Очите му се отличаваха с някакъв особен свирепо-добродушен поглед.
Той ежеминутно потриваше ръце, поклащаше глава, страшно свъсваше вежди и
надуваще устни; при това, с бляснали очи, той начумерено произнасяше отривисти
звуци: so! nun! ja! so also!7 Той беше облечен
тържествено - с бяла връзка и дълъг пасторски сюртук с някакви орденски знаци.
Откриването на събора
беше внушително. Две трети от огромния храм, посветен на "единството на
всички култове" бяха заети със скамейки и други седалища за членовете на
събора, една трета беше заета от висока естрада, където освен императорския
трон и един друг, по-малък, за великия маг, кардинал и имперски канцлер, бяха
редиците от кресла отзад за министрите, придворните и държавните секретари, а
отстрани - по-дълги редове от кресла, предназначението на които беше
неизвестно. В галерията бяха музикалните оркестри, а на съседния площад се бяха
строили два гвардейски полка и артилерийска батарея за тържествени залпове.
Членовете на събора вече бяха отслужили своите богослужения в различни църкви и
откриването на събора трябваше да бъде напълно светско. Когато влезе
императорът с великия маг и свитата и оркестърът засвири "марша на
единното човечество", който служеше за международен имперски химн, всички
членове на събора станаха, и размахмайки шапки, три пъти силно се провикнаха:
"Vivat! Ура! Hoch!"
Императорът, застанал до
трона и с величествена благосклонност протегнал ръка, произнесе със звучен и
приятен глас: "Християни от всички направления! Възлюбени мои поданици и
братя! От началото на моето царуване, което Вишният благослови с такива чудни и
славни дела, аз нито веднъж не съм имал повод да бъда недоволен от вас; вие
винаги сте изпълнявали своя дълг вярно и съвестно. Но това ми е малко. Моята
искрена любов към вас, възлюбени братя, жадува за взаимност. Аз искам не от
чувство за дълг, а от чувство на сърдечна любов да ме признаете за ваш истинен
вожд във всяко дело, предприемано за благото на човечеството. И ето, освен онова,
което правя за всички, аз бих искал да ви окажа специална милост. Християни, с
какво бих могъл да ви ощастливя? Какво да ви дам не като на поданици, а като на
единоверци, като на мои братя? Християни! Кажете ми кое е за вас най-скъпото в
християнството, за да мога да насоча своите усилия в тази посока?"
Той спря и зачака. Из
храма се носеше глухо бучене. Членовете на събора си шепнеха един на друг. Папа
Петър, разгорещено жестикулирайки, говореше нещо на обкръжаващите го. Професор
Паули поклащаше глава и ожесточено примлясваше с устни. Старецът Йоан, наклонил
се над един източен епископ и един капуцин, тихо им внушаваше нещо.
След като изчака няколко
минути, императорът се обърна към събора със същия ласкав тон, но в който
звучеше едва доловима иронична нотка. "Любезни християни, - каза той. - Аз
разбирам колко е труден за вас един директен отговор. Аз искам да ви помогна и
в това. Вие, за нещастие, от толкова отдавнашни времена сте се разпаднали на
разни направления и партии, че може би нямате един общ предмет на влечение. Но
ако не можете да постигнете съгласие помежду си, то аз се надявам да постигна
съгласие между всички ваши партии като им окажа еднаква любов и еднаква
готовност да удовлетворя истинния стремеж на всяка от тях. Любезни християни!
Аз зная, че за мнозина и не за най-последните измежду вас е най скъп в
християнството оня духовен авторитет, който то дава на своите законни
представители - не за тяхна собствена изгода, разбира се, а за общото благо,
тъй като върху този авторитет се гради правилният духовен ред и нравствената
дисциплина, необходима за всички. Любезни братя-католици! О как разбирам аз
вашия възглед и как бих желал да опра своята държава на авторитета на вашия
духовен глава. За да не си мислите, че това е ласкателство и празни приказки,
тържествено обявяваме нашата самодържавна воля: върховният епископ на всички
католици, римският папа, се възстановява от днес на своя престол в Рим с всички
предишни права и преимущества на това звание и тази катедра, дадени някога от
нашите предшественици, започвайки от император Константин Велики. А от вас,
братя католици, аз искам срещу това единствено вътрешно сърдечно признание като
единствен ваш застъпник и покровител. Който тук по съвест и чувство ме признава
за такъв, нека да дойде тук, при мен". И той посочи празните места на
естрадата.
И с
радостни възклицания: "Gratias Agimus! Domine! Salvum fac magnum imperatorem!"8 почти всички князе на католическата
църква, кардинали и епископи, по-голямата част от вярващите миряни и повече от
половината монаси се качиха на естрадата и след ниски поклони към императора
заеха своите кресла. Но долу, сред събора, изправен и неподвижен като мраморна
статуя, седеше на мястото си папа Петър Втори. Всички, които го обкръжаваха,
бяха на естрадата. Но останалата долу оредяла тълпа от монаси и миряни се
приближи към него и се сви в тесен пръстен, и оттам се чуваше сдържан шепот:
"Non praevalebunt, non praevalebunt portae inferni"9.
Поглеждайки учудено
неподвижния папа, императорът отново повиши глас: "Любезни братя! Аз зная,
че между вас има и такива, за които най-скъпо в християнството е неговото
свещено предание, старите символи, старите песни и молитви, иконите и чинът на
богослужението. И наистина - какво може да е по-скъпо от това за религиозната
душа? Знайте, възлюбени, че днес е подписан от мен устав и са определени богати
средства за всемирния музей на християнската археология в нашия славен имперски
град Константинопол, с цел събиране, изучаване и съхраняване на всякакви
паметници на църковната древност, предимно на източната, а вас ви моля утре да
изберете от своята среда комисия, която да обсъди заедно с мен онези мерки,
които трябва да бъдат предприети с цел възможното приближаване на съвременния
бит, нрави и обичаи към преданието и постановленията на светата православна
църква! Братя православни! Комуто е по сърце тази моя воля, който по сърдечно
чувство може да ме назове свой истинен вожд и владика, нека се качи тук".
И по-голямата част от
йерарсите на Изтока и Севера, половината бивши старообрядци и повече от
половината православни свещеници, монаси и миряни с радостни викове се качиха
на естрадата, гледайки накриво горделиво седналите там католици. Но старецът
Йоан не помръдна от мястото си и тежко въздишаше. И когато тълпата около него
много оредя, той напусна скамейката си и седна по-близо до папа Петър и неговия
кръг. Последваха го останалите православни, които не се бяха качили на
естрадата.
Отново заговори
императорът: "Известни са ми, любезни християни, и такива измежду вас,
които повече от всичко ценят в християнството личната увереност в истината и
свободното изследване на Писанието. Как аз гледам на това - няма необходимост
да се разпростирам. Вие знаете може би, че още в ранната си младост аз написах
голямо съчинение по библейска критика, произвело по онова време известен шум и
положило началото на моята известност. И ето, вероятно в памет на това тези дни
Тюбингенският университет ми изпрати молбата си да приема от него почетна
диплома на доктор по теология. Аз казах да отговорят, че с удоволствие и с
благодарност приемам. А днес заедно с онзи музей на християнската археология аз
подписах и учредяването на световен институт за свободно изследване на Светото
Писание от всевъзможни страни и във всевъзможни направления и за изучаване на
всички спомагателни науки, с милион и половина марки годишен бюджет. Комуто от
вас е по сърце това мое душевно разположение и който може по чисто чувство да
ме признае за свой държавен вожд, моля заповядайте при новия доктор по
теология". И прекрасните устни на великия човек леко се изкривиха в
някаква странна насмешка.
Повече от половината
учени-теолози тръгнаха към естрадата, макар и с известно забавяне и колебание.
Всички се озъртаха към професор Паули, който като че беше закован към седалката
си. Той наведе ниско глава, прегърби се и се сви. Качилите се на естрадата
учени-теолози бяха сконфузени, а един от тях изведнъж махна с ръка и, скачайки
право надолу покрай стълбата, накуцвайки, се затича към професор Паули и
останалото при него малцинство. Той вдигна глава и ставайки с някакво
неопределено движение, тръгна покрай опустелите скамейки, съпровождан от
устоялите единоверци и седна заедно с тях по-близо до стареца Йоан и папа Петър
и техните кръгове.
Преобладаващото
мнозинство от събора, в това число почти цялата йерархия на Изтока и Запада, се
намираше на естрадата. Долу бяха останали само три сближили се една с друга
групички хора, скупчени около стареца Йоан, папа Петър и професор Паули.
С тъжен тон се обърна
към тях императорът: "Какво още бих могъл да сторя за вас? Странни хора!
Какво искате от мен? Аз не зная. Кажете ми сами, вие, християни, напуснати от
мнозинството ваши братя и вождове, осъдени от народното чувство: кое за вас е
най-скъпо в християнството?"
Тогава като бяла свещ се
изправи старецът Йоан и кротко отговори: "Велики господарю! Най скъп от
всичко в християнството за нас е самият Христос - Той Самият, а от Него е
всичко, защото ние знаем, че в него обитава цялата пълнота на Божеството
телесно. Но и от теб, господарю, ние сме готови да приемем всяко благо, ако само
в щедрата ти ръка разпознаем святат ръка Христова. И на твоя въпрос: какво
можеш да направиш за нас - ето нашия отговор: изповядай тук, пред нас, Исуса
Христа Сина Божи, който дойде в плът, възкръсна и пак ще дойде - изповядай Го и
ние с любов ще те приеме като истински предтеча на второто Му славно
пришествие".
Той млъкна и се втренчи
в лицето на императора. А с него ставаше нещо недобро. Вътре в него се разрази
същата адска буря като тази, която бе изпитал в онази съдбоносна нощ. Той
напълно изгуби вътрешното си равновесие и всичките му мисли се съсредоточиха
върху това да не изгуби и външното си самообладание и да не се издаде
преждевременно. Той правеше нечовешки усилия да не се нахвърли с див вопъл
върху говорещия и да не започне да го хапе със зъби. Изведнъж той дочу познатия
отвъден глас: "Мълчи и не се страхувай от нищо". Той мълчеше. Само
помъртвялото му и потъмняло лице цялото се изкриви и от очите му излизаха
искри.
В същото време, докато
старецът Йоан говореше, великият маг, който седеше целият завит в своята
необятна трицветна мантия, скриваща кардиналския пурпур, като че произвеждаше
над нея някави манипулации, очите му блестяха съсредоточену и устните му
мърдаха. През отворените прозорци на храма се виждаше, че беше дошъл черен
облак и скоро всичко потъмня. Старецът Йоан не отвръщаше своите изумени и
изплашени очи от лицето на безмълвния император, изведнъж той в ужас отскочи и,
като се обърна назад, със сподавен глас изрече: "Дечица, антихрист!"
В това време заедно с оглушителния удар на гръмотевица в храма избухна голяма
кръгла мълния и покри стареца. Всичко замря за миг и когато замаяните християни
дойдоха на себе си, старецът Йоан лежеше мъртъв.
Императорът, блед, но
спокоен, се обърна към събранието: "Вие видяхте божия съд. Аз не исках
ничия смърт, но моят Отец небесен отмъщава за своя възлюбен син. Всичко е
решено. Кой ще спори с Всевишния? Секретари! Запишете: вселенския събор на
всички християни, след като огън от небето порази безумния противник на божественото
величество, единодушно призна държавния император на
Рим и цялата вселена за свой върховен вожд и властелин".
Изведнъж една гръмка и
отчетлива дума се разнесе по целия храм: "Contradictur!"10. Папа Петър Втори стана
и с почервеняло лице, целият тресящ се от гняв, издигна жезъла си по посока към
императора. "Нашият единствен Владика е Исус Христос, Синът на живия Бог.
А кой си ти, вече чу. Вън от нас, Каине-братоубиецо! Вън, съсъде дяволски! С
властта Христова аз, служителят на Божиите служители, навеки те низвергвам теб,
гнусното псе, извън оградата Божия и те предавам на твоя баща, Сатаната!
Анатема, анатема, анатема!" докато той говореше, великият маг неспокойно
се движеше под своята мантия, и по-силно от последната анатема гръмна
гръмотевица, и последният папа падна бездиханен.
"Така
от ръката на моя отец ще погинат всичките ми врагове" - каза императорът.
"Pereant, pereant!"11 - провикнаха се
разтрепераните князе на църквата. Той се обърна и бавно излезе, опирайки се на
рамото на великия маг и съпровождан от цялата тълпа, през вратите зад
естрадата. В храма останаха двамата мъртъвци и тесният кръг полуживи от страх
християни.
Единственият, който
запази самообладание, беше професор Паули. Общият ужас като че ли пробуди у
него всички сили на духа. Той се промени и външно - прие величав и вдъхновен
вид. С решителни стъпки се качи на естрадата и седнал на едно от опразнените
места за държавните секретари, взе лист хартия и започна да пише нещо на него.
След като свърши, той стана и гръмогласно прочете:
"Во
слава на единого Спасителя нашего Исуса Христа. Вселенският събор на Божите
църкви, събрал се в Йерусалим, след като блаженият наш брат Йоан, предстоятел
на източното християнство, изобличи великия измамник и враг на Бога в това, че
той е истинският антихрист, а блаженият наш отец Петър, предстоятел на
западното християнство, законно и правилно го предаде на безсрочно отлъчване от
Божията църква, днес пред телата на тези двама убити за правдата свидетели
Христови постановява: да прекратим всяко общение с отлъчения и с мерзкото му
сборище и като се отдалечим в пустинята, да очакваме неминуемото пришествие на
истинния Владика наш Исус Христос". Въодушевлението завладя тълпата и се
раздадоха силни гласове: Adveniat! Adveniat cito! Komm, Herr Jesu, komm!12 Гряди, Господи
Иисусе!"
Професор
Паули дописа и прочете: "Приели единодушно този първи и последен акт на
последния вселенски събор, го подписваме с имената си", и направи
приканващ жест към събранието. Всички забързано излизаха на естрадата и се подписваха.
Накрая с едър готически шрифт се подписа: Duorum defunctorum testium locum tenens Ernst Pauli"13.
"А сега да вървим с
нашия кивот на последния завет!" - каза той, като сочеше двамата
покойници. Телата им бяха вдигнати на носилки. Бавно, с пеене на латински,
немски и църковнославянски химни, хриситяните се насочиха към изхода от
Харам-аш-Шариф. Тук шествието беше спряно от изпратения от императора държавен
секретар, съпровождан от офицер и гвардейски взвод. Войниците спряха при входа,
а държавният секретар от възвишението прочете:
"Повеление на
божественото величество: за вразумяване на християнския народ и опазването му
от злонамерени хора, произвеждащи смут и събладни, ние признахме за благо
труповете на двамата смутители, убити от небесен огън, да бъдат изложени
публично на улицата на Християните (Харет-ен-Насара), при входа на гравния храм
на тази религия, наречен Гроб Господен, а също Възкресение, за да могат всички
да се убедят в истинността на тяхната смърт. А упорстващите техни съмишленици,
злобно отхвърлящи всичките ни благодеяния и безумно затварящи очи пред явните
знамения на саото божество, се освобождават от нашето милосърдие и
предстоянието ни пред нашия небесен отец от заслужената от тях смърт чрез огън
небесен и се оставят напълно на своята воля с единствената забрана, заради
общото благо, да живеят в градовете и другите населени места, за да не смущават
и съблазняват невинните и простодушни люде със злобните си измислици".
Когато той свърши, осем войници по заповед на офицера се приближиха към
носилките с телата.
"Нека се сбъдне
писаното" - каза професор Паули и християните, които държаха носилките,
безмълвно ги предадоха на войниците, които се отдалечиха през северозападните
порти, а християните, като излязоха от североизточните, бързо се насочиха извън
града покрай маслинения хълм в Йерихон по пътя, който жандармите и два
кавалерийски полка предварително бяха очистили от народната тълпа. На
пустинните хълмове близо до Йерихон те решиха да чакат няколко дни.
На следващата сутрин от
Йерусалим пристигнаха позанти християнски поклонници и разказаха какво е
станало в Сион. След придворния обяд всички членове на събора били поканени в
огромната тронна палата (около предполагаемото място на Соломоновия престол) и
императорът, обръщайки се към представителите на католическата йерархия, им
заявил, че благото на църквата очевидно изисква от тях незабавно да изберат
достоен приемник на апостол Петър, че според обстоятелствата на времето изборът
трябва да бъде сумарен, че неговото, на императора, присъствие, като вожд и
представител на целия християнски свят с излишък ще запълни ритуалните пропуски
и че той от името на всички християни предлага на Свещената Колегия да избере
неговия възлюбен приятел и брат Аполоний, за да може тяхната тясна връзка да
направи здраво и неразривно единението между църква и държава за тяхното общо
благо. Свещената Колегия се отдалечи в слециалната стая за конклава и след час
и половина се върна с новия папа Аполоний.
А докато
течаха изборите, императорът кротко, мъдро и красноречиво убеждаваше
православните и евангелистиките представители, предвид новата велика ера в
християнската история, да прекратят старите разпри, давайки своята дума, че
Аполоний ще съумее завинаги да премахне всички исторически злоупотреби на
папската власт. Убедени от тази реч, представителите на православието и
протестантството съставиха акт за обединение на църквите и когато Аполоний с
кардиналите се появи в палатата при радостните викове на цялото събрание,
гръцки архиерей и евангелистки пастор му поднесоха своя документ. "Accipio et approbo et laetificatur cor meum"14 - каза Аполоний,
подписвайки документа. "Аз съм също толкова истински православен и
истински евангелист, колокото съм и истински католик" - добави той и
дружелюбно се разцелува с гърка и немеца. След това той се доближи до
императора, който го прегърна и дълго го задържа в обятията си.
В същото това време
някакви светещи точки започнаха да се носят из двореца и в храма във всички
посоки, те растяха и се превръщаха в светли форми на странни същества,
невиждани на земята цветя се посипаха отгоре, изпълвайки въздуха с непознат
аромат. Отгоре се раздадоха възхитителни, влизащи направо в душата и
завладяващи сърцзето звуци от нечувани дотогава музикални инструменти и
ангелски гласове на невидими певци прославяха новите владетели на небето и земята.
Едновременно се раздаде страшно подземно бучене в северозападния ъгъл на
Срединния дворец под кубет-ал-аруах, т.е. купола на душите, където споре
юмсюлманските предания се намира входът към преизподнята. Когато събранието по
покана на императора тръгна натам, всички ясно чуха безбройни гласове, тънки и
пронзителни - то ли детски, то ли дяволски, възклицаващи: "Дойде времето,
пуснете ни, спасители, спасители!" Но когато Аполоний, приведен към
скалата, три пъти извика нещо надолу на неизвестен език, гласовете замлъкнаха и
подземното бучене престана.
В това време необятна
тълпа от народ от всички страни обкръжи Харам-аш-Шариф. При настъпването на
нощта императорът заедно с новия папа излезе на източната стълба и предизвика
"буря от възторг". Той приветливо се покланяше на всички страни,
докато Аполоний от поднасяните му от кардиналите-дякони големи кошници
непрекъснато вземаше и хвърляше във въздуха запалващи се от докосването му
великолепни римски свещи, ракети и огнени фонтани, ту фосфорно-бисерни, ту
ярко-дъгоцветни и всичко това, достигайки земята, се превръщаше в безброй
разноцветни листи с пълни и безусловни индулгенции за всички грехове, минали,
настоящи и бъдещи. Народното ликуване надмина всякакви граници. Наистина, някои
твърдяха, че със собствените си очи са видяли как индулгенциите се превръщат в
отвратителни жаби и змии. Независимо от това огромното мнозинство беше във
възторг и народните празненства продължаваха още няколко дена, при това новият
папа-чудотворец стигно до неща толкова чудни и невероятни, че да се разказва за
тях би било напълно безполезно.
В същото време на
пустинните възвишения близо до Йерихон християните се отдаваха на пост и
молитва. Вечерта на четвъртия ден, когато се стъмни, професор Паули с деветима
другари на магарета и с каруца се промъкнаха в Йерусалим и по старнични улици
покрай харам-аш-Шариф излязоха на Харет-ен-Насара и стигнаха до входа на храма
на Възкресението, където на улицата лежаха телата на папа Петър и стареца Йоан.
Улицата в този час беше безлюдна, целият град беше отишъл към Харам-аш-Шариф.
Караулните войници спяха дълбок сън. Дошлите за телата откриха, че те са
напълно недокоснати от тление и дори не са вкочанени и натежали. Като ги
вдигнаха на носилки и ги покиха с донесените плащове, те по същите заобиколни
пътища се завъпнаха при своите, но веднага след като пуснаха носилките, духът
на живота влезе в умрелите. Те се размърдаха, опитвайки се да отхвърлят
обвиващите ги плащове. Всички с радостни викове започнаха да им помагат и скоро
и звамата съживени се изправиха на крака цели и невредими.
И
заговори оживелият старец Йоан: "И ето, дечица, че ние не се разделихме. И
ето какво ще ви кажа сега: време е да изпълним последната молитва Христова за
учениците Му, за да бъде всичко едно, както Той самият е едно с Отца. Така за
това единство Христово да почетем, дечица, нашия възлюбен брат Петър. Нека
напоследък да пасе овцете Христови. Точно така, братко!" И той прегърна
Петър. Тук се приближи професор Паули: "Tu est Petrus!" - се обърна той към
папата. - "Jetzt ist es ja grundlich er wiesen und ausser jedem Zweifel gesetzt"15. И той силно стисна
неговата ръка със своята дясна, а лявата даде на стареца Йоан с думите: "So also, Vaterchen - nun sind wir ja Eins in Christo"16. Така се извърши
съединението на църквите сред тъмната нощ на високо и уединено място.
Но нощната тъмнина изведнъж
се озари с ярък блясък и на небето се появи велико знамение: жена, облечена в
слънце, под нозете и луна, а на главата и - венец от дванадесет звезди.
Явлението известно време оставаше неподвижно, а после бавно се насочи на юг.
Папа Петър издигна жезъла си и възкликна: "Ето нашата хоругва! Да вървим
след нея". И той тръгна по посока на видението, съпровождан от двамата
старци и цялата тълпа християни към Божията планина, Синай...
(Тук четящият спря.)
ДАМАТА: Защо не продължавате?
Г-н Z.: Ръкописът не
продължава. Онец Пансофий не успя да завърши повестта си. Вече болен, той ми
разказаваше, че иска да пише по-нантаък - "веднага след като
оздравея". Но той не оздравя и краят на повестта е погребан заедно с него
в Даниловския манастир
ДАМАТА: Но вие нали си спомняте какво ви е говорил
- разкажете ни.
Г-н Z.: Спомням си само в общи черти. След като духовните
вождове и представители на християнството се отдалечили в Арабската пустиня,
където от всички страни към тях се стичали верните ревнители на истината,
новият папа можел безпрепятствено да развращава със своите чудеса всички
останали, които не се били разочаровали в антихриста, повърхностни християни.
Той обявил, че с властта на своите ключове е отворил вратите между земния и
задгробния свят и наистина общуването между живи и мъртви, а също между хора и
демони, станало обичайно явление и се развили нови, нечувани видове мистично
блудство и демонолатрия17.
Но веднага щом
императорът започнал да се смята за здраво стъпил върху религиозната почва и по
настоятелните внушение на тайния "отчи" глас се обявил се обяви за
единно истинно въплъщение на върховното божество във вселената, и му се случила нова беда, оттам,
откъдето не очаквал: надигнали се евреите. Тази нация, числеността на която
достигнала до тридесет милиона, не била съвсем чужда на подготовката и
укрепването на всемирните успехи на свръхчовека. А когато той се преселил в
Йерусалим, тайно поддържайки в еврейската среда слуховете за това, че главната
му задача е да установеи всемирното господство на Израел, то евреите го
признали за Месия и възторжената им преданост към него нямала граници. И
изведнъж те възстанали, обхванати от гняв и от жажда за отмъщение.
Този обрат, несъмнено
предсказан и в Писанието, и в преданието, бе представен от отец Пансофий може
би с излишна простота и реализъм. Работата е там, че евреите, смятащи
императора за съвършен израилтянин по кръв, случайно открили, че той дори не е
обрязан. На същия ден целият Йерусалим, а на следващия цяла Палестина били
обхаванати от възстание. Безпределната и гореща преданост към спасителя на
Израел, обещания Месия се сменила със също толкова безпределна и гореща
ненавист към коварния измамник, към наглия самозванец. Цялото еврейство се
надигнало като един човек и враговете му с изумление видяли, че душата му живее
не с въжделенията на Мамона, а със силата на сърдечното чувство - с упованието
и гнева на своята вековна месианска вяра.
Императорът, който не
очаквал веднага такъв взрив, изгубил самообладание и издал указ, осъждащ на
смърт всички непокорни евреи и християни. Много хиляди и десетки хиляди,
неуспели да се въоръжат, били безпощадно избивани. Но скоро многомилионната
еврейска армия завладяла Йерусалим и затворила антихриста в Харам-аш-Шариф. На
негово разположение била само част от гвардията, която не могла да надвие
неприятелската маса. С помощта на вълшебното изкуство на своя папа императорът
успял да проникне през редовете на обсаждащите и скоро той отново се появил в
Сирия с несметна войска от разноплеменни езичници. Евреите излязли насреща му с
малка вероятност за успех.
Но едва започнали да се
доближават авангардите на двете армии, и станало земетресение с небивала сила -
под Мъртво маре, около което били разположени имперските войски, се отворил
кратер на огромен вулкан и огнените потоци, слели се в едно пламенно езеро,
погълнали и самия император, и всичките му безбройни полкове, и неотлъчно
съпровождащия го папа Аполоний, на когото не помогнала всичката му магия. В
това време евреите бягали към Йерусалим, в страх и трепет призовавйки за
спасение Израилевия Бог. Когато светият град бил вече пред тях, небето се
разтворило с голяма мълния от изток до запад и те видяли Христа, слизащ към тях
в царски одежди и с рани от гвоздеите на разпростряните си ръце. В същото време
от Синай към Сион се движела тълпа от християни, предвождани от Петър, Йоан и
Павел, а от различни страни се стичали нови възторжени тълпи: това били всички избити
от антихриста евреи и християни. Те се съживили и се възцарили заедно с Христа
за хиляда години.
С това отец Пансофий
искаше да завърши своята повест, която имаше за предмет не всеобща катастрофа
на мирозданието, а само развръзката на нашия исторически процес, състояща се в
явяването, прославянето и крушението на антихириста.
ПОЛИТИКЪТ: И вие мислите, че тази развръзка е
толкова близо?
Г-н Z.: Е, ще има още много
приказки и суетене на сцената, но драмата отдавна е написана от начало до край
и нито на зрителите, нито на актьорите е позволено да променят нещо в нея.
ДАМАТА: Но в какво е крайният смисъл на тази
драма? И аз все пак не разбирам защо вашият антихрист толкова ненавижда Бога, а
всъщност е добър, а не лош?
Г-н Z.: Там е работата, че не
всъщност. В това е целият смисъл. И аз си взимам обратно предишните думи, че
"антихриста само с пословици не може да се обясни". Той целият се
обяснява с една, и при това изключително проста пословица: Не всичко, което
блести, е злато. Блясък в това подправено добро има колкото искаш, а съществена
сила няма никаква.
ГЕНЕРАЛЪТ: Но забележете също къде се спуска
завесата на тази историческа драма - на война, при срещата на две войски! Ето
че краят на нашия разговор се върна към началото. Как ви се струва това, княже!
Мили Боже! Че къде е князът?
ПОЛИТИКЪТ: А нима не забелязахте? Той тихичко си
излезе на това патетично място, когато старецът Йоан притисна антихриста до
стената. Аз тогава не исках да прекъсвам четенето, а после забравих.
ГЕНЕРАЛЪТ: Избяга, ей-Богу, за втори път избяга. А
как се насилваше. Но въпреки това не издържа. Ах, Господи!
БЕЛЕЖКИ
1. Мотото е част
от стихотворение на самия Соловьов и тук е дадено в свободен превод от руски. В оригинал
началото на стихотворението гласи:
Панмонголизм!
Хоть имя дико,
но мне ласкает слух
оно.
Как бы предвестием великой
Судьбины Божией
полно.
2. sans patrie - без
отечество (фр.) (бел.прев.)
3. post panem - след хляба
(лат. ) (бел.прев.)
4. circenses - зрелища (лат. ) (бел.прев.)
5. in partibus infidelium -
"в страна на неверници" (лат), употребява се за епископ в
нехристиянска страна, прен. - епископ без епархия. (бел.прев.)
6. Тук се има
предвид легендата, според която руският император Александър Първи тайно е
напуснал двореца и е доживял остатъка от живота си като странник под името
Фьодор Кузмич.
7. Така! Е!
Тъй-тъй! (нем.).
8. Благодарим!
Господарю! Да живее великият импреатор! (лат.).
9. Няма да
надделеят, няма да надделеят портите адови! (лат.).
10. Протестирам!
(лат.).
11. Да умрат! Да
умрат! (лат.).
12. Нека дойде!
Нека дойде скоро! (лат.) Ела, Иисусе, ела! (нем.).
13. Свидетел на
двете смърти професор Ернст Паули. (нем.).
14. Приемам и
одобрявам, и нека се възрадва сърцето ми. (лат.).
15. Сега това е
напълно доказано и не подлежи на никакво съмнение. (нем.).
16. И така, отци,
отсега нататък ние сме единни в Христа. (нем.).
17. Демонолатрия
- поклонение (служене) на демони.