За възкресението на Христа
писмо до Лев Толстой,
сп. Путь, No. 5, 1894
28 юли – 2 август 1894 г. Петербург
Драги ми Лев Николаевич!
От последното ми писмо до Вас, изпратено по г-н
Краузкопф, измина доста време, през което аз на два пъти сериозно боледувах.
Сега се чувствам добре и не искам да отлагам повече важния разговор, който Ви
дължа.
Всички разногласия между нас могат да се съсредоточат в един конкретен пункт – възкресението на Христа.
Мисля, че във Вашето собствено светосъзерцание (ако, разбира се, съм разбрал правилно последните Ви съчинения) няма нищо, което би могло да ни попречи да признаем истината на възкресението. Дори има нещо, което ни кара да я признаем. Ще започна с идеята за възкресението изобщо, а след това ще се спра по-подробно върху Христовото възкресение.
1) Вие допускате, че нашият свят се видоизмени прогресивно, преминавайки от по-нисшите форми и степени на битието към по-висшите, или по-съвършените; 2) Вие признавате взаимодействието между вътрешния духовен живот и нисшия физически живот и 3) на основата на това взаимодействие, Вие признавате, че съвършенството на духовното същество се изразява в това, че при него духовният живот напълно овладява физическия и го подчинява на себе си.
Мисля, че изхождайки от горните три положения, необходимо стигаме до истината на възкресението. Работата е там, че по отношение на материалното съществуване, духовната сила е нарастваща, а не постоянна величина. Докато в животинския свят тя се намира единствено в скрито, потенциално състояние, в човечеството се освобождава и става явна. Но първоначално това освобождаване се извършва само идеално, под формата на разумно съзнание: аз различавам себе си от своята животинска природа, съзнавам вътрешната си независимост и превъзходството си пред нея. Но може ли това съзнание да премине в дело? Не само, че може, но отчасти и преминава. Както в животинския свят се наблюдават някой зачатъци, или проблясъци, на разумен живот, така и в човечеството несъмнено съществуват зачатъците на онова състояние на висше съвършенство, при което духът действително овладява материалния живот. Той се бори с тъмните стремежи на материалната природа и ги покорява на себе си (а не просто се различава от тях). От степента на вътрешно духовно съвършенство зависи по-голямата или по-малка пълнота на тази победа. Крайното тържество на враждебното материално начало е смъртта, т.е. разрушаването на разумната, целесъобразна свързаност между материалните части и освобождаването им за хаотичен живот. Смъртта е явна победа на безсмислието над смисъла, на хаоса над космоса. Смъртта на човека е унищожаване на съвършения организъм, т.е. на целесъобразната форма и оръдието на висшия разумен живот. Победата на нисшето над висшето, обезоръжаването на духовното начало, очевидно показват недостатъчността на неговата сила. Но нали тази сила нараства. За човека безсмъртието е същото, каквото е разумът за животното; смисълът на животинското царство е разумното животно, т.е. човекът. Смисълът на човечеството е безсмъртният човек, т.е. Христос. Както животинският свят се стреми към разума, така човечеството се стреми към безсмъртието. Ако борбата с хаоса и смъртта е същност на световния прогрес, в който светлата, духовната страна бавно и постепенно надделява, то възкресението, т.е. действителната и окончателна победа на живото същество над смъртта, е едновременно необходим етап и принципен завършек на този процес; строго погледнато, целият по-нататъшен прогрес има само екстензивен характер – състои се в универсалното усвояване на индивидуалната победа или в разпространяването на нейните следствия върху цялото човечество и върху целия свят.
Ако под чудо разбираме факт, противоречащ на общия ход на нещата и поради това невъзможен, то възкресението е пряко противоположно на чудото – то е факт, безусловно необходим в общия ход на нещата; ако пък под чудо разбираме факт, който се е случил за пръв път, т.е. нещо небивало, то възкресението на „първия от мъртвите“, без съмнение, е чудо – същото, каквото е било появата на първата органична клетка в неорганичния свят, или пък появата на първото животно сред първобитната растителност, или пък появата на първия човек сред орангутаните. Както естествената история не се съмнява в тези чудеса, така и чудото на възкресението е несъмнен факт в историята на човечеството.
Разбира се, от гледна точка на механическия материализъм, всичко това е nul et non avenu (недействително – фр.). Но ако чуя от Вас някакво принципно възражение срещу горните разсъждения, твърде много ще се учудя. Вярвам, че за Вас идеята за възкресението е също толкова естествена, колкото е за мен. Пита се, обаче, дали тя се е осъществила в това историческо лице, за чието възкресение се разказва в евангелията?
Ето основанията, който поддържат моята
увереност в действителното възкресение на Исус Христос:
I. Победата над смъртта е необходимо натурално следствие от вътрешното духовно съвършенство; това лице, у което духовното начало е постигнало и окончателна победа над всичко по-нисше, не може да бъде покорено от смъртта; достигнала пълнотата на своето съвършенство, духовната сила неизбежно се излива в субективно-психическия живот, като чрез него завладява и телесния живот, след което го преобразява, окончателно го одухотворява и неразривно го свързва със себе си. Образът на пълното духовно съвършенство аз намирам именно в евангелския Христос; не мога да приема, че този образ е измислица по ред причини, който не смятам за необходимо да излагам тук, тъй като Вие също сте на мнение, че евангелският Христос не е мит. След като този духовно съвършен човек действително е съществувал, то няма съмнение, че именно той е бил първият, възкресил се от мъртвите, и друг първи няма и не може да има.
II. Второто основание на моята вяра, ако ми позволите, ще поясня със сравнение от друга област. Когато астрономът Льоверие, след като направил известни изчисления, се убедил, че зад орбитата на Уран трябва да се намира някаква друга планета, а след това я видял в телескопа точно там, където трябвало да бъде, според неговите изчисления, той едва ли е имал някакъв разумен повод да смята, че видяната от него планета не е същата, която е изчислил, че тя не е истинска, а истинската, може би ще бъде забелязана впоследствие. По подобен начин, когато, основавайки се на общия смисъл на световния и исторически процес, ние намираме, че след проявлението на духовното начало в идейна форма – от една страна, във философията и изкуството на древните елини, а от друга, в етическо-религиозния идеал на европейските пророци (понятието за Царството Божие) – следващият, висш момент на това откровение трябва да представи личното и реално проявление на същото това духовно начало, неговото въплъщение в жива личност, което не само в мисли и художествени образ и, а на дело да демонстрира победата на духа над враждебното начало, чието крайно изражение е смъртта, т.е. да възкреси материалното си тяло в духовно. И в същото време у свидетелите-очевидци, неграмотните евреи, нямащи никакво понятие за световния процес и за неговите отделяй стадии, ние намираме описание именно на такъв човек, лично и реално въплъщаващ в себе си духовното начало, при това те разказват с изумление, като за някакво неочаквано и невероятно събитие, как този човек е възкръснал, т.е, представят чисто емпирически, като последователност от факти, това, което за нас има вътрешна логическа връзка. Установявайки това съвпадение, ние нямаме никакво право да обвиняваме свидетелите-евреи, че са си измислили факт, чието значение за самите тях е било неясно. Все едно да обвиняваме работниците, който са строили телескопа в парижката обсерватория, че макар и да не са знаели нищо за изчисленията на Льоверие, нарочно са го устроили така, че астрономът да види в него призрака на несъществуващия Нептун.
III. За третото основание на моята вяра във възкресението на Христа ще спомена само с няколко думи, тъй като то е твърде широко разпространено, без това да намалява неговата сила. Работата е там, че без факта на възкресението не би бил възможен необичайният ентусиазъм на апостолската община, както не биха били възможни и редица други явления и събития от първоначалната история на християнството.
Лично аз, откакто признавам, че историята на света и на човечеството има смисъл, не изпитвам ни най-малко съмнение във възкресението на Христа, и всички възражения срещу тази истина със своята несъстоятелност само потвърждават моята вяра.
Единственото оригинално и сериозно възражение,
което ми е известно досега, принадлежи на Вас. В един неотдавна състоял се
разговор между нас, Вие казахте, че ако се признае възкресението и,
следователно, особеното свръхестествено значение на Христа, това ще накара
християните да забравят за собственото си нравствено усъвършенстване и да
прехвърлят грешката за спасението си върху тайнствената сила на
свръхестественото същество. Но подобно злоупотребяване с истината в края на краищата
не е нищо друго, освен разобличаване на самите злоупотребили. Тъй като, макар и
възкръснал, Христос не може да направи нищо окончателно за нас, без самите нас,
то за искрените и добросъвестни християни не съществува никаква опасност от
квиетизъм. Такава опасност можеше да се допусне, ако възкресилият се Христос
имаше за нас видима действителност, но при настоящите условия, когато
действителната, лична връзка с него може да бъде само духовна, което предполага
за човека работа върху собствената нравственост – само лицемерите и негодяите
могат да се осланят на благодатта в ущърб на нравствените си задължения. Още
повече, че Богочовекът не е всепоглъщащия абсолют на източните мистици и
съединението с него не може да бъде едностранно-пасивно. Той се възкреси от
мъртвите, за да бъде пътеводител, вожд и знаме за активен живот, за борба и
усъвършенстване, а не за потапяне в нирваната.
Във всеки случай, каквито и да са практическите последствия от Христовото възкресение, въпросът за неговата истинност не се решава от тях.
Ще ми бъде във висша степен интересно да разбера какво ще кажете по същество за това. Ако не желаете или пък нямате време да ми пишете, ще изчакам до следващата ни среща. Бъдете здрав, сърдечен поклон пред цялото Ви семейство.
Искрено предан Вам Владимир Соловьов
Превод: Емил Григоров
